Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Какво правите бе, хора? Това е работното ми място.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Бри.

— Съвсем точно зная защо сте тук. Защото съм упражнил правото си за свобода на словото, гарантирано ми от Първата поправка в Конституцията. Не съм нарушил никакви закони и бих искал да си тръгнете. Сега. Спомняте ли си пътя към изхода?

Сампсън пристъпи напред.

— Брейди, така беше, нали? — Огледа нещата по бюрото на Томпсън и продължи: — Само се питам как ли ще се отнесат шефовете ти към онази твоя малка извратена уебстраница? Смяташ ли, че ще им хареса?

Томпсън размаха показалеца си към него.

— Не съм направил нищо незаконно. Много добре зная правата си.

— Да — кимна Сампсън. — Макар че аз не ти зададох въпрос. Само се питах какво ще кажат работодателите ти за SerialTimes.net .

— Нямате право да използвате тази информация, след като не съм нарушил закона.

— Всъщност имаме — вметнах аз. — Но предполагаме, че едва ли ще се наложи, тъй като се надяваме, че ще ни кажеш откъде е дошло онова съобщение.

— Първо, детектив, не мога да ви кажа, дори и да исках. ВПУ не е идиот, ясно ли ви е? Нима още не сте го разбрали досега? И второ — аз не съм на петнадесет години. Би трябвало да си вършите по-добре работата. Много по-добре.

— Като например да се снабдим с разрешение за обиск и да проверим домашния ви компютър? — попита Бри. — Можем да го направим.

Томпсън намести очилата си и се настани удобно на стола. Явно се наслаждаваше на ситуацията. Разбирах защо. Не бях сигурен, че ще успеем да издействаме разрешение да проверим домашния му компютър, а още по-малко да го арестуваме.

— Всъщност не можете. Предполагам, че нямате подобно разрешение със себе си — вероятно защото прекалено много сте бързали да дойдете тук. Докато стигнете до дома ми, мога да се подсигуря така, че домашният ми сървър да не съдържа нищо освен безобидни картинки. И дори няма нужда да ставам от този стол, за да го направя. — Изглеждаше съвсем спокоен. — Очевидно не знаете много за обмена на информация.

— А вие, по дяволите, знаете ли какво става там, в истинския свят? — избухнах аз. — Нямате ли желание да помогнете да се спре този сериен убиец?

— Разбира се, че имам — тросна ми се той. — Престанете да обиждате интелигентността ми и помислете за секунда. Мащабната картина. Конституционните права — вашите права, моите права — зависят точно от такива неща. Имам право да направя всичко, което съм сторил, и то не само в морален аспект. Ваша работа е да помагате за спазването на Конституцията, а работата на нас, гражданите, е да следим да го правите. Виждате ли как работи системата?

— А ти виждаш ли как работи това ? — Сампсън се хвърли напред, но ние го спряхме навреме. Всичко по бюрото на Томпсън се разлетя из стаята.

Брейди се изправи, дори още по-арогантен, докато Сампсън се взираше в него.

— Мисля, че приключихте тук — процеди той.

Но Сампсън не беше.

— Ти знаеш ли какво…

— Да — намеси се Бри. — Приключихме тук, Брейди. Засега. Тръгваме си.

— Детективи? — заговори Брейди, когато се обърнахме, за да излезем. Този път тонът му беше по-мек. — Явно смятате, че моят малък постинг е реален, иначе сега нямаше да сте тук. Можете ли да ми кажете дали това има нещо общо с иконографията? — Този тип беше истински фен, пълен шантавел. Не можеше да се спре.

— Не мога да коментирам това, сър. Не и този път. Но позволете да ви уверя, че няма да споменаваме вашия уебсайт SerialTimes.net никъде извън този офис, освен ако не е абсолютно необходимо.

Бри се усмихна на Брейди Томпсън, сетне снижи глас:

— Живуркай си, шибаняк.

Бесни на света като цяло и конкретно на Брейди Томпсън, тримата влязохме в „Дейли Билдинг“. Не бяхме изминали и няколко метра, когато ни спря гласът на началника Дейвис.

— Елате тук — излая той, обърна се и отново влезе в кабинета си.

— Защо ли имам лошото предчувствие, че ще закъснея и ще изпусна футболната тренировка? — промърмори Сампсън.

— Да — рече Бри, — а аз ще пропусна тренировката на мажоретките. О, я чакай малко, та аз дори не съм била мажоретка.

Преди да влезем в кабинета, двамата с нея изтрихме усмивките от лицето си.

— Можете ли да обясните това ? — Дейвис подхвърли вестника върху бюрото си.

Над прегънатото място на столичния „Уошингтън Поуст“ имаше статия, озаглавена „Появи се теория за съществуването на убиец, имитиращ Публичния убиец“.

Не бях толкова изненадан от заглавието, колкото от факта, че бях забравил колко бързо се разпространяват тези истории и достигат до медиите.