Майкъл Скот - Некромантът

— Май съм започнал да се интересувам повече от история и от Древния свят — отвърна искрено Джош. Тръгна отново към прозореца… точно навреме, за да види как сестрата на Скати притиска длан в челото на Софи и близначката му се свлича в ръцете на шофьора в черно. Видя с ужас как главата на вампирката се извъртя рязко към него и тя оголи зъби в нещо като усмивка. После отвори задната врата на колата и я задържа, докато шофьорът сложи Софи на седалката. Застанала до отворената врата, Ифа махна подигравателно на Джош.

Момчето се почувства, сякаш са го фраснали в стомаха. Не можеше да си поеме дъх и сърцето му блъскаше до пръсване.

— Татко… ще се върна след секунда… — прошепна дрезгаво.

Пусна телефона на пода и се втурна през вратата на стаята и по коридора. Грабна двете парчета от бастуна, който шофьорът на лимузината бе счупил, дръпна рязко вратата и едва не падна по стълбите. Почти очакваше да види как колата се отдалечава, но Ифа стоеше и го чакаше търпеливо.

— Върни сестра ми! — извика той.

— Не — каза небрежно жената.

Джош се втурна към колата, като се мъчеше да си спомни всичко, на което го бе учила Жана д’Арк за боя с мечове. Искаше му се сега Кларент да е у него — дори Скати, която не се боеше от нищо, изпитваше ужас от каменното острие. Но разполагаше само с две половинки от бастун.

Вампирката наклони глава на една страна, загледана в тичащото към нея момче, и се усмихна.

Докато Джош прекосяваше улицата, ужасът накара аурата му да се разгори и тялото му бе обвито от съвсем слабо златно сияние. Виждаше сестра си да лежи неподвижно на задната седалка на колата и страхът му се превърна в бушуващ гняв. Внезапно аурата му лумна, златен дим заструи от кожата му, а очите му се превърнаха в разтопени монети. Аурата се втвърди около дланите му и ги покри с метални ръкавици, а после потече по дървените пръчки, превръщайки ги в златни. Той се опита да заговори, но гърлото му бе свито и гласът, който излезе от устата му, бе дълбок и дрезгав, и приличаше по-скоро на животинско ръмжене.

— Върни… сестра… ми.

Надменната усмивка на Ифа помръкна. Тя изкрещя една-единствена дума на японски, обърна се и се метна в лимузината, като затръшна вратата след себе си. Двигателят моментално оживя с рев, а задните гуми се завъртяха така бързо, че започнаха да пушат.

— Не! — Джош стигна до колата точно когато тя потегли. Замахна със златната пръчка и разби най-близкия заден прозорец. Стъклото се пръсна на бял прах и пръчката остави дълга бразда в лъскавия черен метал. Още един удар направи дълбока вдлъбнатина върху багажника и напука стоповете. Колата се понесе с писък по улицата и в отчаянието си Джош запрати подир нея двете златни пръчки. Само че в момента, щом ги пусна, те отново станаха обикновено дърво и отскочиха от калника, без да причинят вреда.

Джош се втурна след колата. Усещаше как аурата му бушува в него, придава му бързина и сила, докато се носи по пътя. Осъзнаваше, че се движи по-бързо, откогато и да било преди, но лимузината продължаваше да ускорява. Прелетя през едно кръстовище, после с пищене на гуми сви зад един ъгъл и изчезна.

Също толкова бързо, колкото бе дошла, силата на Джош го напусна. Той рухна на четири крака в края на Скот Стрийт. Дробовете му щяха да се пръснат, сърцето му биеше силно, всеки мускул в тялото му бе опънат и го болеше. Черни петна танцуваха пред очите му и му се струваше, че ще повърне. Видя как златното сияние около ръцете му угасва и аурата се отделя от тялото му като жълта пара, оставяйки го изтощен и измъчен. Започна да трепери и внезапен спазъм стегна мускула на прасеца му. Болката беше кошмарна и той бързо се претърколи и заби пета в земята, натискайки силно, в опит да я потуши. После се изправи и закуцука обратно към къщата на леля си. Чувстваше се смачкан и окаян. Софи бе изчезнала. Отвлечена от Ифа Трябваше да намери своята близначка.

Но това означаваше да се върне при Никола и Пернел Фламел.

Сенкоцарството се наричаше Шибалба 11 11 Подземен свят в религията на маите. — Б.пр. .

То бе старо дори в сравнение с безчетните древни Сенкоцарства и за разлика от много други, които бяха прекрасни и сложни, се отличаваше с груба простота.

Шибалба представляваше една пещера — невероятно огромна, невъобразимо висока, осеяна с бавно бълбукащи ями от лава, покрити с черна кора. От време на време някоя от тях се пукаше, пръскайки високо във въздуха тлъсти капки разтопена скала, и по стените заиграваха червено-черни сенки. Въздухът вонеше на сяра и единствената светлина идеше от пихтиестите жълто-бели гъбички, които покриваха стените и огромните сталактити, висящи от далечния и едва видим таван.