Майкъл Скот - Некромантът

Гневно извисени гласове.

Викове на ужас.

Крясъци на болка.

Дий потрепери, когато звуците изпълниха главата му, заплашвайки да го обсебят. Пеенето му се запъна.

— Жи… живот, земи, богатства… дадох за твойта обич и… и усмивка…

Мечът бе могъщ, невероятно могъщ, обгърнат в тайнственост и легенди. Вчера, когато Гилгамеш го видя, използва думите от древното пророчество — двата, които са един, единият, който е всички, — за да го опише. Дий винаги бе смятал, че в пророчеството се говори за близнаците, но сега вече не бе толкова сигурен.

— Грийнслийвс, завинаги прощавай…

Всъщност вече в нищо не бе сигурен. През последните няколко дни целият му начин на живот, целият му свят се бяха променили. И всичко това заради Фламел и близнаците. Те го бяха направили на глупак и го бяха поставили в ужасна опасност. Късите пръсти на Дий погалиха топлия като плът меч.

Прошепнати тайни…

Смътни обещания…

Намеци за скрито древно знание…

Дий отдръпна ръка и гласовете в съзнанието му утихнаха. Тънките му устни се извиха в жестока усмивка: този меч можеше да се окаже неговото спасение. Тъмните древни биха платили скъпо за оръжие като това. Той даже се зачуди дали не би могло да струва колкото безсмъртния му живот.

Телефонът внезапно зазвъня и завибрира в джоба му, и го стресна. Докторът отстъпи от лежащия на масата меч, извади телефона и погледна зацапания с пръстови отпечатъци екран. Очакваше да види невъзможно дългия номер на своя Древен господар, но там бе изписано „Поверително“. За миг му мина през ума да не отговори, но после любопитството — което бе едновременно негова най-голяма сила и най-голяма слабост — надделя и той натисна бутона за отговор.

— Позна ли гласа ми?

Доктор Джон Дий примигна изненадано. Гласът в другия край на линията принадлежеше на Николо Макиавели, който бе заминал за Сан Франциско.

— Да — отвърна той предпазливо.

— Тази линия уж трябва да е сигурна, но нали знаеш моя девиз… не вярвай на никого.

— Хубав девиз — промърмори Дий.

— Разбирам, че си оцелял.

— На косъм. — Докторът забърза към монитора на охранителните камери и го включи, а после започна бързо да сменя каналите. Подозрителният му ум се чудеше дали това не е капан: дали Макиавели не говореше с него, за да го разсее, докато обкръжават сградата? Но офисите и коридорите бяха празни, а паркингът — напълно пуст. — Защо ми се обаждаш? — попита той.

— За да те предупредя.

— Да ме предупредиш! — Въпреки вековната практика, Дий не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Преди няколко минути през Шибалба към Сенкоцарствата потекоха вестоносци. Знаеш какво означава това, нали?

Дий кимна почти несъзнателно.

— Шибалба ли? — попита на глас.

На Другия край на света в гласа на Макиавели се прокрадна нотка на нетърпение.

— Да, Кръстопътя, Мястото на страха. Това е едно от древните Сенкоцарства.

— Знам го — рече Дий кратко. — Мориган ме заведе там по време на последния Велик събор.

— Бил си там? — Макиавели бе впечатлен.

— Да.

Шибалба бе неутрална територия, която се използваше за срещи между Древни и Тъмни древни от различни Сенкоцарства. Дий беше един от шепата хора, стъпвали там. Дори бе избрал отличителния мирис на аурата си, така че да съответства на сярната миризма в онзи свят. Щом Тъмните древни пращаха вестоносци през Шибалба, това означаваше, че искат да са сигурни, че всяко Сенкоцарство, дори най-далечното, ще узнае техните заповеди.

— Съдили са ме, така ли? — попита Магьосника. След претърпения провал не се съмняваше, че присъдата му е била произнесена и че неговите Тъмни господари взимаха мерки той да не може да се скрие дори в най-отдалечените Сенкоцарства. Беше заседнал на земята. Той отстъпи от монитора и се взря в едно огледало: осъзнаваше, че гледа един мъртвец.

— Съдили са те и са те признали за виновен.

Дий кимна, но не каза нищо. Беше отдал целия си живот в служба на Тъмните древни, а сега те го бяха осъдили на смърт.

— Чу ли ме? — тросна се Макиавели.

— Чух те — каза тихо Дий. Заля го вълна от умора и той посегна да се подпре на стената.

Презатлантическата линия пропука.

— Всички Потомци или безсмъртни хора, които си призовал в Лондон, за да преследват Никола Фламел и близнаците, сега ще се обърнат срещу теб… особено щом разберат, че обявената за теб награда е два пъти по-голяма от тази за Алхимика.

— Не съм сигурен дали трябва да се чувствам поласкан или не.