Майкъл Скот - Некромантът

— Тогава за кого… или за какво? — зачуди се той.

— За Предтечите? — предположи Зефания.

— Не, те до известна степен са приличали на нас. Според легендата този град е построен за Земните господари.

— Как са изглеждали те?

Прометей сви рамене.

— Никой не знае. Няма оцелели от последната битка, а всички сведения за тях са заличени от историята.

Той извади от пояса си две къси двуостри брадви, пристъпи към вратата от непрозрачно черно стъкло и я натисна силно, като очакваше да е заяла. Тя безшумно се отвори.

Прометей бързо пристъпи вътре, опря гръб в стената и зачака очите му да привикнат към полумрака. Зефания остана отвън и разви от кръста си един метален камшик. Не искаше да се пречка на брат си, в случай че вътре има нещо, а неин дълг бе да го защитава.

— Не съм сигурен дали това е правилното място… — отекна гласът на Прометей. — Тук няма книги, само статуи. Стотици… не, хиляди са.

Някакво движение в края на гората привлече вниманието на Зефания. Едно клонче бе помръднало в посока, обратна на духането на вятъра.

— Мисля, че си имаме компания — каза тя тихо. А после ноздрите й се разшириха, щом улови характерния мирис на анасон — аромата на аурата на брат и. — Прометей?

— Статуи — повтори той и гласът му заглъхна, докато се отдалечаваше от вратата.

— Прометей…

— Изглеждат като направени от глина…

Мирисът на анасон вече бе по-силен и когато Зефания хвърли поглед през рамо, зърна смътното червено сияние на аурата на брат си вътре в тъмната сграда. Но как бе възможно това? През последните няколко дни нито един от двама им не можеше да разпали аурата си. Тя стисна здраво камшика в дясната си ръка, влезе заднишком през отворената порта, после се обърна… и се закова намясто, ужасена.

Прометей стоеше по средата на огромна зала. Брадвите му бяха паднали на пода, ръцете му бяха разперени встрани, а главата му — отметната назад. Аурата му пламтеше, огнени езици се виеха от кожата му, енергия пращеше по косата и брадата му. Около нозете му се бе образувала локва от течен огън, а пръстите му мятаха миниатюрни мълнии. Очите му горяха като жарава.

И беше заобиколен от статуи.

Изящни и красиви, фино изваяни от глина, цветът им варираше от най-тъмното черно до най-светлото бяло. И макар че телата им бяха съвършено оформени, лицата им оставаха недовършени, груби овали без очи, уши, нос или уста. Мъжки и женски, статуите стояха една до друга в еднакви пози — високи, елегантни и неземни. Имаха някакво сходство с Древните и дори с легендарните Архонти, но очевидно бяха различна раса.

И всеки сантиметър от глинените им тела бе покрит със същите спирални писмена, които красяха сградата отвън.

Горящата аура на Прометей заля най-близките статуи, червени искри плъзнаха по шарките, ален огън потече по древните символи и редовете виещ се текст оживяха.

— Прометей… — прошепна Зефания.

Тогава най-близката до Прометей статуя, изобразяваща грациозна жена, се раздвижи. Парче втвърдена глина падна и се разби на земята, а отдолу се показа тъмна плът. Зад Древния друга статуя, мъжка, се размърда леко и още глина изпопада, за да разкрие наситено златна кожа.

— Малки братко…

Огнената аура на Древния лумна още по-високо и запрескача от статуя на статуя, като възпламеняваше писмената. Пращящи топчета от нея закапаха от кожата на Прометей като пот и се затъркаляха по пода. Щом стигнеха до някоя статуя, почваха да съскат и да се издуват и езици от пламък плъзваха по глината, за да запалят символите. След като всички писмена се разгоряха и фигурата бе обгърната в огън, тя се раздвижваше и втвърдената глина се свличаше от тялото й, за да се разбие на пода.

Зефания внезапно осъзна, че аурата на брат й е променила цвета си. Сега тя беше по-тъмна, почти грозна, а горчиво-сладкият аромат на анасон бе станал остър и неприятен.

— Прометей! — извика тя тревожно, но той не я чуваше. Зефания знаеше какво става: аурата му бе започнала да го поглъща.

Аурата на Древния вече представляваше истински ад, плътна колона от огън, издигаща се чак до върха на пирамидата, а Прометей почти не се виждаше сред пламъците. Огънят отскачаше от тавана и се сипеше върху статуите като горящ дъжд. Жегата бе непоносима, тя заливаше хилядите фигури, изгаряйки глината, за да оголи плътта отдолу.

Зефания знаеше, че трябва да отвлече вниманието на брат си, да угаси аурата му, преди огънят да го е погубил.