Майкъл Скот - Некромантът

Зефания се усмихна, нави картата и я пъхна в металния тубус, привързан на гърба й.

— Насам ли? — попита тя.

Прометей хвърли един последен поглед зад гърба си, преди да се обърне пак към нея.

— Не, насам. Библиотеката трябва да е в края на тази улица.

Двамата Древни бяха пътували цели десет дена и бяха изтощени, но най-сетне целта им се виждаше.

Първата част от пътуването бе сравнително лесна. След като напуснаха Дану Талис, те прекосиха света, скачайки от лей-портал на лей-портал в посока от изток на запад, по следите на залязващото слънце, докато не стигнаха до мястото, където според легендата Земните господари, Предтечите и Архонтите се бяха сражавали във Времето преди времето. На това опустошено място не вирееше нищо, а силната жега бе превърнала земята в лъскаво стъкло. Унищожителната битка бе разстроила земните магнитни сили, така че дори лей-линиите вече не работеха както трябва. Никой от онези, които бяха скочили през последния лей-портал — идеално кръгла дупка в една отвесна скала, — не се бе върнал; писъците им още отекваха през порталите, въпреки изминалите столетия.

Зефания и Прометей продължиха пеш. Същите сили, които бяха разстроили лей-линиите, изсмукваха аурите им, оставяйки ги немощни и на практика безсилни. На Прометей — Господаря на огъня — му трябваха цели три опита, преди да успее да създаде слаб пламък, на който да затопли вода. С отдалечаването им от последния лей-портал, аурите им постепенно укрепваха, но сега, след като бяха навлезли в гората около Безименния град, пак отслабнаха.

Зефания бе капнала от умора. Това бе необичайно чувство, което не бе изпитвала от стотици години. Сухата пустиня около лей-портала, последвана от зловонната влажна джунгла, бяха съсипали кожено-металните й дрехи, а неунищожимите й ботуши се оказаха не толкова неунищожими. Тя откри колко ужасно е да няма достъп до аурата си. Налагаше се да разчита на неподсилени сетива и се чувстваше като глуха и сляпа. Дори усещането й за вкус бе притъпено и всичко, което хапнеше, й се струваше еднакво — или сладко, или солено. Можеше да долови само най-силните, което обикновено значеше най-отвратителните, миризми. Колкото по-скоро се сдобиеха с онова, което търсеха, и напуснеха Безименния град, толкова по-щастлива щеше да бъде. Но указанията на Авраам бяха ясни: не биваше да се връща без архивите от библиотеката. Той имаше нужда от една конкретна книга, за да завърши създаването на Сборника.

Отначало Зефания смяташе да извърши пътешествието сама: беше силна и бърза, а ауралните й сили бяха невероятни. Обаче приятелката й Хеката я умоляваше да вземе някого със себе си и за нейна изненада Авраам й позволи да го стори. Беше още по-изненадана, когато той предложи да я придружи нейният по-малък брат, страховитият мъдрец-воин Прометей.

— Радвам се, че дойде с мен — каза тя внезапно. — Не съм сигурна, че щях да предприема това пътешествие сама.

— Трябва да бдя над сестра си — рече ухилено воинът. После усмивката му помръкна. — Но разбирам какво имаш предвид…

В това място има нещо… нещо неправилно. Нищо чудно, че народът ни го е изоставил.

— Чудя се защо никога не са му дали име — рече тя. — Върху картите е обозначен просто като Града, а Авраам го нарича Безименния град.

Двамата вървяха по средата на широката улица, следвайки загадъчните метални жлебове във вековния черен камък. Въпреки че възрастта на града може би се измерваше с хилядолетия, металът не бе ръждясал, и макар че стъклените стени бяха ожулени и надраскани от гората, нямаше нито един счупен прозорец.

— Мисля, че е тук… — каза Прометей. Спря пред една огромна стъпаловидна стъклена пирамида. Цялата фасада на сградата бе покрита със сложни спирали. Само като ги гледаше, му се завиваше свят. Той стисна очи и поклати глава. — Погледни картата.

Зефания извади картата от металния тубус и я вдигна, за да сравни символите, гравирани в стъклото над портата, с рисунките върху кожата. Те съвпадаха.

— Това е библиотеката — каза тя и изви шия, за да погледне към върха на пирамидата. Той бе изработен от чисто злато. — Пропорциите са грешни — каза тя изведнъж и отстъпи назад, за да огледа портата. — Дръжките са поставени прекалено високо и самата порта е необичайно голяма.

Прометей кимна.

— А пък стъпалата са твърде тесни — каза той.

— Този град не е строен за същества като нас — добави Зефания.