Хенрик Сенкевич - Quo vadis

По пътя видя бронзова скулптура, изобразяваща гал, повален от римски воин, и смяташе това за добро знамение. Оттогава споменаваше разбунтувалите се легиони и Виндекс само за да им се присмива. Пристигането му в Рим засенчи всичко, виждано до този момент. Влезе със същата колесница, с която някога Август бе влизал триумфално. Разрушиха една от арките на цирка, за да отворят път на шествието. Сенатът, воините и безбройните тълпи излязоха да го посрещнат. Стените трепереха от викове: „Поздрав на тебе, Августе, поздрав на тебе, Херкулес! Бъди поздравен, божествени, единствени, олимпийски, питийски, безсмъртни!“ След него носеха получените венци, надписи и имената на градовете, в които беше постигнал триумф, табелки с имената на съперниците, които бе победил. Нерон беше опиянен и питаше с вълнение заобикалящите го августиани какво е бил триумфът на Цезар в сравнение с неговия. Мисълта, че някой от смъртните би дръзнал да вдигне ръка срещу такъв артист полубог, не можеше да се побере в главата му. Чувстваше се истински олимпиец и това го правеше сигурен във всички. Въодушевлението и безумието на тълпите възбуждаха и неговото собствено безумие. В деня на този триумф наистина изглеждаше, че не само цезарят и Рим, но и целият свят бе изгубил разсъдъка си.

Никой не можеше да види, че под цветята и грамадите венци зееше пропаст. Още същата вечер обаче колоните и стените на храмовете се покриха с надписи, които изтъкваха престъпленията на цезаря, заплашваха го с отмъщение и го осмиваха като артист. От уста на уста се носеше: „Пя, докато събуди петлите (gallus)“. 30 30 Двусмислица, тъй като gallus освен петел означава и гал. Тревожни вести започнаха да обхождат града и да вземат ужасяващи размери. Августианите почнаха да се безпокоят. Хората, несигурни за бъдещето, което ги очакваше, не смееха да изкажат никаква надежда, не смееха почти да чувстват и да мислят!

А той продължаваше да живее с театъра и музиката. Занимаваха го новооткритите музикални инструменти и новият воден орган, с който правеха репетиции в Палатин. С вдетинения си ум, неспособен за никаква мисъл или действие, той си въобразяваше, че замислените за по-далечно бъдеще представления и зрелища ще отстранят сами по себе си опасността. Неговите приближени, като виждаха, че вместо да се грижи за средствата на държавата и за войската, той се грижеше единствено за изразните средства, с които би обрисувал по-сполучливо трагичното положение, започнаха да се ужасяват. Други обаче смятаха, че той само външно заглушава тревогата у себе си и другите с цитати, а душата му е изпълнена със страх и смут. Наистина постъпките му станаха трескави. Всеки ден хиляди идеи му минаваха през ума. От време на време искаше, да се опълчи срещу опасността, заповядваше да товарят на коли цитрите и лютните, да въоръжават млади робини като амазонки, а заедно с това да изтеглят легиони от Изток. Понякога пък мислеше, че не с война, а с песни ще усмири бунта на галските легиони. Душата му се усмихваше, когато си мислеше какво зрелище щяха да представляват укротените от неговите песни войници: ето, те ще го заобиколят със сълзи в очите, а той ще им запее песен на победата и от този момент ще започне златна епоха за него и за Рим. Понякога пък искаше да лее кръв; друг път заявяваше, че ще се задоволи с управлението на Египет и си спомняше за гадателите, които му предсказваха, че ще бъде наместник в Йерусалим; или пък го обхващаше умиление при мисълта, че ще си изкарва насъщния хляб като скитник-певец, а градовете и страните ще го почитат не като цезар, господар на цялата земя, а като певец, какъвто човечеството не е раждало дотогава.

И тъй той се луташе, безумстваше, свиреше, пееше, променяше намеренията си, променяше цитатите си, превръщаше живота си и живота на света в някакъв сън, нелеп, фантастичен и страшен едновременно, в някаква креслива комедия, скърпена от надути думи, лоши стихове, стонове, сълзи и кръв. А в това време облакът на Запад растеше и ставаше по-голям с всеки изминал ден. Чашата беше препълнена, шутовската комедия отиваше към своя край.

Когато вестите за Галба и за присъединяването на Испания към бунта стигнаха до ушите на цезаря, той изпадна в бяс и безумие. Изпочупи чашите, преобърна масата, на която гуляеше, и издаде заповеди, които нито Хелий, нито самият Тигелин смееше да изпълни. Да бъдат избити галите, които живеят в Рим, след това да се подпали още веднъж градът, да се пуснат зверовете от аренариите, а столицата да се пренесе в Александрия — това му се струваше велико, изумително и лесно изпълнимо дело. Но дните на всемогъществото му вече бяха минали и дори съучастниците в предишните му престъпления започнаха да гледат на него като на луд.