Хенрик Сенкевич - Quo vadis

На лицето му не се забелязваше и сянка от грижа. Прислугата позна, че угощението ще бъде необикновен само по това, че господарят нареди да се дадат необичайно големи награди на всички, от които беше доволен. А на онези, от чиято работа не бе доволен или пък се бяха провинили преди, нареди да бъде наложено леко наказание — малко да ги набият с пръчки. На цитристите и певците поръча да заплатят щедро още преди празненството. Най-после Петроний седна в градината под един бук;слънчевите лъчи проникнаха през листата му и изпъстряха земята с големи светли петна. Повика при себе си Евника.

Тя дойде облечена в бяло, с миртово клонче в косите, прекрасна като харита. Той я сложи да седне до него и леко докосвайки с пръсти главата й, се загледа в нея с такава любов, с каквато познавачът на изящните изкуства разглежда статуята на бог, излязла изпод длетото на майстор.

— Евника — обърна се той към нея, — знаеш ли, че ти отдавна вече не си робиня?

А тя вдигна към него спокойните си, сини като небето очи и поклати отрицателно глава:

— Аз съм ти робиня, господарю, и винаги ще бъда.

— Но ти още не знаеш — продължи Петроний, — че тази вила и тези роби, които там вият венци, и всичко във вилата, и полята наоколо, и стадата по тях, всичко от днес вече е твое.

Като чу това, Евника се отдръпна изведнъж от него и с глас, в който затрептя внезапно безпокойство, запита:

— Защо ми казваш това, господарю?

После отново се приближи до него и започна да го гледа с примигващи от уплаха очи. След миг лицето й побледня като платно, а той непрекъснато се усмихваше и най-после й отговори само с една дума:

— Така!

Настана тишина, само лек ветрец размърда листата на бука.

Петроний имаше основание да мисли, че пред него стои статуя, издялана от бял мрамор.

— Евника! — каза той. — Искам да умра спокойно.

А девойката, като го погледна със сърцераздирателна усмивка, прошепна:

— Слушам те, господарю!

Вечерта многобройните гости, които не за пръв път идваха на пиршествата на Петроний и знаеха, че в сравнение с тях дори и пиршествата на цезаря изглеждаха [скучни и варварски, започнаха да прииждат, но никому не минаваше през ума, че това щеше да бъде последният „симпозиум“ във вилата на Петроний. Наистина мнозина от гостите знаеха, че над главата на изискания арбитър бяха надвиснали облаците на цезаревата неприязън, но това се случваше вече толкова пъти и толкова пъти Петроний съумяваше да ги разпръсне с някоя ловка постъпка, или с една смела дума, та сега никой не допускаше, че го застрашава сериозна опасност. Веселото му лице и обикновената му небрежна усмивка затвърдиха у всички без изключение това убеждение. Божественото лице на прекрасната Евника, на която беше казал, че иска да умре спокойно, и за която всяка негова дума беше закон, излъчваше спокойствие. Само в зениците й проблясваха някакви чудни пламъчета, които можеха да се приемат за израз на радост. До вратата на триклиниума момчета със златни мрежи на косите поставяха венци от рози върху главите на дошлите, като ги предупреждаваха според обичая да прекрачват прага с десния крак. В залата се носеше лек аромат на свежи теменужки; светлината струеше през разноцветни александрийски стъкла. При леглата стояха гръцки момичета, които натриваха нозете на гостите с благовония. В залата, край стените, се бяха наредили цитристи и певци и чакаха знак от тоя, който ги ръководеше.

Трапезата блестеше от разкош, но този разкош не дразнеше, не тежеше, това бе разкош, който винаги цъфтеше тук, а не само за тоя случай. Веселие и свобода се разливаха из залата заедно с дъха на теменужките. Като влизаха, гостите чувстваха, че тук над тях няма да тегне нито принуда, нито заплаха, както у цезаря, където всяка недостатъчно висока оценка или дори несполучлива похвала можеше да струва живота на някого. Заедно с това при вида на разноцветните светлини, окичените с бръшлян стакани, изстудените в сняг вина и изисканите ястия сърцата на гостите се развеселиха. Разговорите забръмчаха живо, както бръмчат пчели около разцъфтяла ябълка. Само от време на време избухваше весел смях или шумна похвала, или звучна целувка върху някое бяло рамо.

Като пиеха вино, гостите изливаха от големите чаши по няколко капки в чест на боговете, за да бъдат те благосклонни към домакина и да го закрилят. Нямаше значение, че мнозина не вярваха в боговете. Така повеляваше обичаят и поверието. Петроний, който беше легнал до Евника, разговаряше за новините от Рим, за най-новите разводи, за любовта, за флиртовете, за състезанията, за Спикул, който напоследък се прославил на арената, и за най-новите книги, които се бяха появили в книгопродавниците на Атракт и Созий. Отливайки от виното, той казваше, че отдава почит само на владетелката на Кипър, която е по-древна и по-велика от всички богове и единствена е безсмъртна, вечна, всемогъща.