Хенрик Сенкевич - Quo vadis

След това даде знак на лекаря грък и протегна към него ръката си. Изкусният лекар за миг я стегна със златна лента и преряза вената на мястото, където ръката се прегъва. Кръвта бликна върху възглавницата и обля Евника, която, подпирайки главата на Петроний, се наведе над него и промълви:

— Господарю, нима мислеше, че аз ще те оставя? Дори ако боговете ми даряха безсмъртие, а цезарят власт над целия свят, пак бих тръгнала с теб.

Петроний се усмихна, повдигна се малко, докосна с устните си нейните устни и отговори:

— Ела с мен!

После добави:

— Ти наистина си ме обичала, божествена моя!…

Тя протегна своята розова ръка към лекаря. А след миг нейната кръв бликна и се смеси с кръвта на любимия мъж.

Но той даде знак и отново отекнаха цитрите и гласовете; пяха най-напред „Хармодий“, а след това песента на Анакреон, с която поетът се оплаква, че намерил веднъж пред вратата си премръзналото и разплакано дете на Афродита, взел го, стоплил го, изсушил му крилцата, а то неблагодарното, му проболо за отплата сърцето със стрелата си; оттогава спокойствието го напуснало.

А те двамата, облегнати един о друг, красиви като божества, слушаха усмихнати и бледнееха. След като свърши песента, Петроний нареди да поднасят още вино и ястия, после поведе разговор с тия, които седяха наблизо, за неща дребни, но приятни, за каквито обикновено се разговаря на пиршества. Накрая повика гърка, за да му превърже за малко вените, защото каза, че му се спяло и първо искал да се отдаде на Хинос, преди Танат да го приспи завинаги.

Наистина той заспа. Когато се събуди, главата на девойката лежеше вече на гърдите му, подобна на бял цвят. Тогава той я сложи на възглавницата, за да я погледа още малко. След това отново му развързаха вените.

По негов знак певците запяха тихо нова песен на Анакреон, а цитрите леко им пригласяха, за да не заглушат думите. Петроний ставаше все по-блед и по-блед, но когато замлъкнаха последните звуци, той се обърна още веднъж към гостите и каза:

— Приятели, признайте, че заедно с нас загива…

Но не можа да довърши. Ръката му прегърна с последно движение Евника, след това главата му падна на възглавницата — и той умря.

Гостите, като гледаха двете бели тела, които приличаха на две чудни статуи, разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още беше притежавал — поезията и красотата.

Отначало бунтът на галските легиони под предводителството на Виндекс не изглеждаше много опасен. Цезарят беше едва на трийсет и една години и никой не смееше да се надява, че светът може толкова скоро да се освободи от задушаващия го кошмар. Спомняха си, че в легионите неведнъж, по време на владичеството на предишните цезари, са ставали бунтове, които обаче са отминавали, без да са довеждали до края на властта. Така по времето на Тиберий бунтът на панонските легиони бе потушен от Друз, а на рейнските легиони — от Германик. „Та кой ли би могъл — говореха си хората — да поеме властта след Нерон, когато почти всички потомци на божествения Август загинаха през време на Нероновата власт?“ Други, като гледаха огромните статуи, които го представяха като Херкулес, неволно си мислеха, че няма сила, която да разгроми такова могъщество. Имаше и такива, които след заминаването му за Ахея тъгуваха за него, защото Хелий и Политет, на които беше поверил властта в Рим и Италия, проливаха още повече кръв.

Никой не беше сигурен за живота и имота си. Законът престана да бъде защита. Човешкото достойнство и добродетелта гаснеха, роднинските връзки се разкъсаха, а опошлелите сърца не смееха дори да се надяват на нещо. От Гърция достигаше ехото за нечувани триумфи на цезаря, за хиляди венци, които е придобил, и за хиляди съперници, които е победил. Светът изглеждаше като една кървава и шутовска оргия, но заедно с това се вкореняваше убеждението, че е дошъл краят на добродетелите и на сериозните неща, че е настанало време за танци, музика, разврат, кръв и че отсега нататък животът ще трябва да тече така. Цезарят, за когото бунтът откриваше път за нови грабежи, не се тревожеше много от разбунтуваните легиони от Виндекс и дори често изразяваше радостта си от станалите събития. От Ахея не искаше да заминава и чак когато Хелий му съобщи, че всяко протакане може да му струва властта, той отпътува за Неапол.

Там Нерон отново свиреше и пееше, без да обръща внимание на новините за все по-опасното развитие на събитията. Напразно Тигелин му обясняваше, че старите бунтове на легионите не са имали водачи, а сега начело стои мъж, който произхожда от старите аквитански владетели, а освен това е славен и опитен воин. „Тук — отговаряше Нерон — ме слушат гърците, които единствени умеят да слушат и единствени са достойни за моите песни.“ Казваше, че първото му задължение е изкуството и славата. Когато обаче най-после получи вестта, че Виндекс го е провъзгласил за бездарен артист, Нерон захвърли всичко и замина към Рим. Нанесените му от Петроний рани, които бяха зараснали в Гърция, отново се отвориха в сърцето му и той реши да потърси в сената справедливост за тая нечувана обида.