Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Неговият разговор беше като слънчев лъч, който пада ту върху един, ту върху друг предмет, или пък като летен повей, който раздвижва цветята в градината. Но ето че той даде знак и веднага тихо зазвучаха цитрите, а към тях се присъединиха млади гласове. После се появиха танцьорки от Кос, откъдето беше и Евника, розовите им тела се мяркаха под прозрачни воали. Накрая един египетски гадател започна да предсказва бъдещето на гостите по движението на дъгоцветните знамения, заключени в кристален съсъд.

Когато се наситиха на всички тези забави, Петроний се надигна малко върху сирийската си възглавница и каза небрежно:

— Приятели, простете ми, че на това пиршество се обръщам с молба към вас; нека всеки приеме като дар от мен чашата, от която за пръв път днес отля в чест на боговете и за моето благополучие.

Чашите на Петроний блестяха от злато, скъпоценни камъни и с изкусната си изработка, затова, макар раздаването на подаръци да беше нещо обикновено в Рим, радост изпълни сърцата на всички гости. Едни започнаха да му благодарят и да го славословят, други казваха, че и самият Юпитер не е почел никога боговете на Олимп с подобен дар; имаше и такива, които се колебаеха дали да приемат подаръка, толкова необичайно им се струваше това.

А Петроний вдигна високо своята чаша от халцедон, подобна по блясък на небесната дъга и просто безценна и каза:

— А това е чашата, от която отлях в чест на кипърската богиня. Нека отсега нататък ничии устни да не я докосват и ничии ръце да не отлеят от нея в чест на други богове.

И хвърли скъпоценния съсъд на мраморния под, посипан с лилавите цветове на шафран, а когато той се разби на дребни късчета, Петроний, виждайки изумените погледи наоколо, каза:

— Скъпи мои, веселете се, вместо да се учудвате. Старостта и безсилието са тъжни другари на последните години от живота. Но аз ще ви дам добър пример и добър съвет: човек може да не ги чака и преди те да дойдат, да си отиде доброволно, както аз си отивам.

— Какво искаш да направиш? — запитаха няколко гласа с безпокойство.

— Искам да се веселя, да пия вино, да слушам музика, да гледам тези божествени форми, които виждате до мен, а после да заспя с увенчана глава. Вече се простих с цезаря и искате ли да чуете какво му написах за сбогом?

Като каза това, той извади изпод пурпурната възглавница писмо и започна да чете:

— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище, скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай, но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“

Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:

Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:

— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина реката.