Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Сега ти изглеждаш по-друг, но не пази тайна от мене, защото искам и мога да помогна: нагласил ли си нещо?

— Нагласил съм — отговори Виниций, — но ти не можеш да ми помогнеш. Защото след нейната смърт аз ще призная, че съм християнин, и ще отида след нея.

— Значи, нямаш надежда?

— Разбира се, че имам. Христос ще ми я даде и никога вече няма да се разделя с нея.

Петроний взе да се разхожда из атриума разочарован и раздразнен, а после каза:

— За това не е нужен вашият Христос, защото същата услуга може да ти направи и нашият Танат.

А Виниций се усмихна тъжно и рече:

— Не, скъпи, но ти не искаш да разбереш това.

— Не искам и не мога — отговори Петроний. — Сега не е време за спорове, но помниш ли какво казваше ти, когато не успяхме да я измъкнем от Тулианум? Аз бях загубил всякаква надежда, а ти каза, като се прибрахме в къщи: „Аз пък вярвам, че Христос може да ми я върне.“ Нека сега ти я върне. Ако аз хвърля скъпоценна чаша в морето, не е в състояние да ми я върне никой от нашите богове, но ако и вашият не е по-добър, не зная защо би трябвало да го почитам повече от предишните.

— Той пак ще ми я даде — отвърна Виниций.

Петроний вдигна рамене.

— Знаеш ли — попита той, — че утре градините на цезаря ще бъдат осветявани от християните?

— Утре? — повтори Виниций.

И при близката опасност, която му носеше страшната действителност, сърцето му все пак трепна от болка и ужас. Помисли си, че това е може би последната нощ, която би могъл да прекара с Лигия, и като се раздели с Петроний, побърза при надзирателя на путикулите за своята тесера.

Тук обаче го чакаше разочарование, защото надзирателят отказа да му даде тесерата.

— Извинявай, господарю — рече той, — направих за тебе каквото можех, но не мога да излагам живота си. Тази нощ ще изкарат християните в градините на цезаря. В затвора ще бъде пълно с войници и чиновници. Ако те познае някой, ще загина и аз, и децата ми.

Виниций разбра, че би било напразно да настоява. Проблесна му обаче надеждата, че войниците, които го бяха виждали преди това, може би ще го пуснат и без тесера. Затова на мръкване той се преоблече както обикновено в кълчищена туника, овърза главата си с парцали и тръгна към вратите на затвора.

Този път обаче проверяваха тесерите още по-внимателно, а отгоре на това центурионът Сцевин, строг и предан с цялата си душа воин на цезаря, позна Виниций.

Сигурно в неговите обковани с желязо гърди тлееха още някакви искри на съжаление към човешкото нещастие, защото, вместо да удари копието о щита си в знак на тревога, отведе Виниций настрана и му каза:

— Господарю, върви си. Познах те, но ще мълча. Не искам да те погубвам. Да те пусна, не мога, връщай се и нека боговете ти пратят успокоение.

— Да ме пуснеш, не можеш — каза Виниций, — но позволи ми да остана тук и да видя тези, които ще бъдат изведени.

— Получената от мене заповед не забранява това — отговори Сцевин.

Виниций застана пред вратите и зачака, докато почнат да извеждат обречените. Най-после около полунощ тъмничните врати се разтвориха широко и се появиха цели върволици затворници: мъже, жени и деца, заобиколени от въоръжени отряди преторианци. Нощта беше много ясна — а имаше и пълнолуние, — така че можеха да се различат не само фигурите, но и лицата на нещастниците. Вървяха двама по двама в дълго, мрачно шествие и всред тишина, прекъсвана само от звъна на войнишките оръжия. Бяха толкова много, че на Виниций му се струваше, че всички подземия ще останат празни.

В края на върволицата Виниций забеляза ясно лекаря Главк, но между жертвите не беше нито Лигия, нито Урс.

Още не беше се стъмнило, когато първите вълни от народ нахлуха в градините на цезаря. Тълпите, облечени празнично, накичени с венци, радостно и с песни, а част от тях и пияни, отиваха да гледат ново, величествено зрелище. Крясъците „Семаксии! Сарментиции!“ се носеха по виа Текта, по моста на Емилий и отвъд Тибър, по Триумалния път, около Нероновия цирк и далеч чак до Ватиканския хълм. В Рим и по-рано бяха виждали запалени на стълбове хора, но никога досега не беше виждано такова множество наказани. Цезарят и Тигелин искаха, да свършат с християните, а заедно с това и да избягнат заразата, която все повече се разпространяваше от затворите из града, и бяха заповядали да се изпразнят всички подземия, в тях оставаха едва няколко десетки души, определени за края на зрелищата. Затова тълпите онемяха от учудване, когато влязоха през вратите на градините. Всички главни и странични алеи, минаващи сред гъсти дървета, край поляни, храсталаци, езера, рекички и лехи, осеяни с цветя, бяха препълнени от забити в земята насмолени стълбове, към които бяха привързани християните. От по-високите места, където дърветата не засланяха гледката, можеха да се видят цели редици стълбове и тела, украсени с цветя, с миртови листа и бръшлянови клончета, навсякъде, по възвишенията и по-ниско — толкова много и толкова надалеч, че докато по-близките изглеждаха като корабни мачти, най-отдалечените се виждаха като забити в земята пъстри тирси или копия. Тяхната многобройност надмина очакванията на самата тълпа. Можеше да се помисли, че цял един народ беше овързан за стълбовете за удоволствие на Рим и на цезаря. Купища зрители се спираха пред отделни стълбове, заинтересовани от фигурите, възрастта или пола на жертвите. Разглеждаха лицата им, венците, гирляндите от бръшлян и вървяха по-нататък и по-нататък, като си задавиха пълни с учудване въпроси — нима е възможно да има толкова много виновни или как са могли да подпалят Рим едва проходили деца? И учудването малко по малко преминаваше в тревога.