Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— О, Марк — отговори Лигия, — сам Христос е молил отца си: „Отвърни от мене горчивата чаша“, и все пак я е изпил. Христос е умрял на кръста сам, а сега гинат за него хиляди, защо тогава мене единствена да запази? Коя съм аз, Марк? Чувала съм Петър да казва, че и той ще умре в мъки, а какво съм аз в сравнение с него? Когато дойдоха у нас преторианците, страхувах се от смъртта и мъките, но сега вече не се страхувам. Гледай какъв е страшен затворът, а аз отивам на небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителя, благ и милосърден. И няма смърт. Ти ме обичаш и помисли, колко щастлива ще бъда. О, скъпи Марк, помисли, че ти ще дойдеш там при мене!

Тя замълча, за да събере дъх в болните си гърди, а след това поднесе ръката му към устните си.

— Марк?

— Какво, скъпа?

— Не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мене. Малко живях, но бог ми даде твоята душа. Затова искам да кажа на Христа, че макар да съм умряла и макар ти да си гледал моята смърт, и макар да си останал да скърбиш, все пак не си богохулствал срещу него и го обичаш винаги. А нали ти ще го обичаш и ще понесеш с търпение смъртта ми?… Защото тогава той ще ни съедини, а аз те обичам и искам да бъда твоя…

Тук тя отново се задуши и с едва чут глас завърши:

— Обещай ми това, Марк!…

Виниций я прегърна с треперещи ръце и отговори:

— Кълна се в святата ти глава — обещавам!…

Тогава под тъжната светлина на месеца лицето й засия. Още веднъж тя вдигна ръката му до своите устни и зашепна:

— Аз съм твоя жена!…

Зад стената преторианците, които играеха на script duodecimo се скараха и вдигнаха шум, но Виниций и Лигия бяха забравили за затвора, за стражите, за цялата земя, и двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят.

В продължение на три дена или по-скоро на три нощи нищо не смущаваше спокойствието им. Когато свършваха обикновените задължения в затвора — да се отделят умрелите от живите и тежко болните от по-здравите — и когато тъмничарите си лягаха да спят в коридорите, Виниций влизаше в подземието, където беше Лигия, и оставаше там, докато през решетката на прозореца просветнеше зората. Лигия облягаше глава на гърдите му и разговаряха тихо за любовта и за смъртта. Двамата неусетно в мислите и разговорите, а дори в желанията и надеждите си се отдалечаваха все повече от живота и губеха представа за него. Двамата бяха като хора, които са отплували с кораб от сушата и не виждайки вече брега, потъват бавно в безкрайността. Двамата се превръщаха постепенно в печални духове, предани един на друг и на Христос и готови да отлетят. Понякога само в сърцето на Виниций като вихър се втурваше болка, понякога блясваше като светкавица надежда, породена от любовта и вярата в милосърдието на разпнатия бог, но с всеки изминал ден и той все повече се откъсваше от земята и се предаваше на смъртта. Сутрин, като излизаше от затвора, гледаше вече на света, на града, на познатите, на живота като през сън. Всичко му се струваше чуждо, далечно, празно и нищожно. Престана да го плаши даже ужасът на мъките, защото имаше чувството, че те са нещо, което може да се преживее в някакъв унес с очи, устремени към нещо друго. На двамата им се струваше, че вече започва да ги обгръща вечността. Разговаряха за любовта, за това, как ще се обичат и ще живеят заедно, но в отвъдния свят, и ако понякога мислите им се връщаха към земните неща, те бяха като мислите на хора, които се готвят за далечен път и разговарят какво им е нужно за из път. И най-после ги обкръжаваше такава тишина, каквато обкръжава два стълба, поставени в някаква пустош и забравени. За тях вече беше важно само едно — да не ги раздели Христос; а тъй като всеки миг у тях се засилваше увереността, че няма да ги раздели, те го обикнаха още повече като брънка, която щеше да ги съедини за безкрайно щастие и безкрайно спокойствие. Още тук, на земята, те вече се отърсваха от земния прах. Душите им станаха чисти като сълза. Под заплахата на смъртта, сред мизерията и страданията, в тъмничната бърлога започваше за тях небето, защото тя хващаше Виниций за ръка и го водеше, сякаш беше вече избавена и свята, към вечния извор на живота.

А Петроний се учудваше, като виждаше лицето на Виниций все по-спокойно и озарено от някаква странна светлина, каквато по-рано не беше виждал. Понякога даже в мисълта му се раждаха предположения, че Виниций е намерил някакъв път за спасение и му беше обидно, че той не му доверява своите надежди.

Най-после Петроний не издържа и му каза: