Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций видя пред себе си обширна сводеста изба, от която се минаваше в други. Мъждукащи светилници осветяваха вътрешността на препълнените с хора помещения. Някои лежаха край стените, унесени в сън или може би умрели. Други бяха заобиколили в средата на помещението голям съд с вода, от който пиеха, изгаряни от треска, други седяха на земята, подпрели лакти на коленете си и обхванали главите си с длани, тук-там деца спяха, сгушени до майките си. Наоколо се чуваха ту стонове и шумно ускорено дишане на болните, ту плач, ту шепот на молитви, ту тихичко пеене, ту ругатни на пазачите. В подземието се носеше миризма на трупове и бяха наблъскани много хора. В дъното на мрачните помещения се тълпяха тъмни сенки, а по-наблизо, под блещукащите светлинки, се виждаха бледи, изплашени, изпити и гладни лица, с изгаснали или горящи от треската очи, с посинели устни, със струйки пот по челата и слепнали коси. В ъглите високо бълнуваха болни; едни молеха за вода, а други да бъдат заведени на смърт. И все пак този затвор беше по-малко страшен от стария Тулианум. Като видя тази картина, Виниций почувства, че краката му се подкосяват и че нещо го задушава. При мисълта, че Лигия се намира в тази нищета и неволя, косите му настръхнаха, а в гърдите му замря вик на отчаяние. Амфитеатърът, зъбите на дивите зверове, кръстовете — всичко това беше по-добро от тези страшни подземия, изпълнени с миризма на трупове, в които умолителни човешки гласове повтаряха от всички ъгли:

— Водете ни на смърт!

Виниций заби нокти в дланите си, защото почувства, че отмалява, че губи съзнание. Всичко, през което беше преминал досега, цялата му любов и мъка се превърнаха в едно желание за смърт.

Изведнъж край него се раздаде гласът на надзирателя на Вонещите ями:

— А колко трупа имате днес?

— Около една дузина — отговори тъмничарят, — но до сутринта ще станат повече, защото край стените някои вече свършват.

И взе да се оплаква от жените, че крият умрелите деца, за да бъдат по-дълго при тях, и гледат колкото може по-дълго да не дават да бъдат отнесени във Вонещите ями. Труповете откривали едва по-късно по миризмата, а от това въздухът, и без това непоносим, се разваля още повече. „Бих предпочел — казваше той — да съм роб в селски ергастули, отколкото да пазя тези гниещи приживе псета.“ Надзирателят го успокояваше, че и неговата служба не е по-лека. През това време Виниций се върна към действителността и почна да оглежда подземието, търсейки напразно с поглед Лигия, като си мислеше, че може и изобщо да не я види, докато е жива. Подземията бяха около петнайсет, свързани помежду си с новоизкопани проходи, а гробарската бригада влизаше само там, откъдето трябваше да се вдигат тела на умрели, затова го обхвана страх, че това, което му струваше толкова усилия, може да не му помогне.

За щастие неговият началник му дойде на помощ.

— Телата трябва веднага да се изнасят — каза той, — защото заразата се разпространява най-много чрез труповете. Иначе ще измрете и вие, и затворниците.

— Ние сме десет души за всичките подземия — отговори тъмничарят, — а нали трябва и да спим.

— Аз ще ти оставя четирима мои хора, които през нощта ще обикалят подземията и ще гледат дали не е умрял някой.

— Утре ще черпя, ако направиш това. Нека да носят всеки труп на проверка, защото дойде заповед да се прерязват гърлата на умрелите, а след това веднага да ги отнасят в ямите.

— Добре, ще черпиш! — отговори надзирателят. След това той определи четирима души, между които и Виниций, а с останалите се залови да слага труповете на носилките.

Виниций си отдъхна. Беше сигурен поне в това, че сега ще намери Лигия.

Най-напред започна да преглежда старателно първото подземие. Надникна във всички тъмни кътчета, където не достигаше светлина, огледа заспалите край стените, покрити с късове платно, прегледа най-тежко болните, които бяха събрани в един отделен кът. Но никъде не можа да намери Лигия. Той търсеше и във второто, и третото подземие, но също напразно.

Стана късно, телата бяха изнесени. Тъмничарите легнаха в коридорите между подземията и заспаха, децата, уморени от плач, замлъкнаха, в подземията се чуваше само дишането на изтощените гърди и тук-там молитвен шепот.

Виниций влезе със светилник в четвъртото поред подземие, значително по-малко, и като вдигна лампата нагоре, взе да оглежда наоколо.

И изведнъж трепна, защото му се стори, че край преградения с решетка отвор в стената вижда грамадната фигура на Урс.