Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И като духна в мир лампата, приближи се към него и попита.

— Урс, ти ли си?

Великанът обърна глава.

— Кой си ти?

— Не ме ли познаваш? — запита младият човек.

— Ти изгаси светилника, как мога да те позная?

Обаче Виниций съгледа в тоя миг Лигия, легнала върху едно наметало край стената, и без да каже нищо повече, коленичи при нея.

Урс го позна и рече:

— Слава на Христа, но не я буди, господарю.

Застанал на колене, Виниций се вглеждаше в нея през сълзи. Въпреки тъмнината той можа да различи лицето й, което му се стори бледо като алабастър, и изтънелите й ръце. И като я видя, обхвана го любов, подобна на разкъсваща болка, която разтърсваше душата му до дъно и в същото време бе пропита с жалост, почит и обожание, и той падна ничком, притисна към устните си края на наметалото, върху което лежеше това по-скъпо от всичко друго за него същество.

Дълго време Урс го гледаше мълчаливо, но най-после го дръпна за туниката.

— Господарю — попита той, — как влезе тук и да я спасиш ли си дошъл?

Виниций се изправи и миг още се бореше с вълнението.

— Посочи ми начин! — каза той.

— Мислех, че ти ще го намериш, господарю. На мен само един начин ми идваше наум.

Тук той обърна очи към прозореца с решетката, но след това каза, сякаш сам на себе си отговаряше:

— Да! Но там има войници…

— Цял отряд преторианци — отговори Виниций.

— Няма да се промъкнем!

— Не!

Либиецът потри чело с ръка и повторно попита:

— Ти как влезе тук?

— Имам гесер от надзирателя на Вонещите ями…

И млъкна, като че ли някаква неочаквана мисъл проблесна в главата му.

— Кълна се в мъките на Христа! — заговори той бързо. — Аз ще остана тук, а тя нека вземе моята гесера, да увие главата си с дрипите, да се закрие с наметалото и да излезе. Между робите гробари има няколко малолетни момчета, така че преторианците няма да се досетят, а веднъж стигне ли до дома на Петроний, той ще я спаси!

Обаче либиецът наведе глава и отвърна:

— Тя не би се съгласила, защото те обича, а освен това е болна и няма сила да се изправи.

След малко добави:

— Ако ти, господарю, и благородният Петроний не сте успели да я измъкнете от затвора, кой тогава би могъл да я спаси?

— Единствено Христос!…

След това замълчаха и двамата. Либиецът мислеше с простия си ум: „Та той би могъл всички да спаси, но щом не го прави, вижда се, че е дошъл часът на мъките и смъртта.“ И за себе си беше готов да умре, но му беше жал до дъното на душата за това дете, което беше израсло на неговите ръце и което той обичаше повече от живота си.

Виниций пак коленичи при Лигия. Лъчите на месеца проникнаха в подземието през решетките на прозореца и го осветиха по-добре от единствената лампа, която блещукаше още над вратата.

Внезапно Лигия отвори очи и като сложи пламнали ръце върху ръцете на Виниций, каза:

— Виждам те — и знаех, че ще дойдеш.

А той хвана ръцете й и взе да ги притиска към челото и към сърцето си, след това я привдигна малко и я облегна на гърдите си.

— Дойдох, скъпа — каза й той. — Нека Христос те пази и те спаси, о възлюбена Лигия.

И повече не можеше да говори, защото сърцето му застена в гърдите от болка и обич, а той не искаше да издаде пред нея страданието си.

— Аз съм болна, Марк — отговори Лигия, — и ще умра или на арената, или тук в затвора… Но аз се молих да те видя преди смъртта и ти дойде: Христос ме е чул!

Той още не можеше да проговори и само я притискаше до гърдите си, а тя продължаваше:

— Виждала съм те от прозореца на Тулианум — и знаех, че искаш да дойдеш. А сега Спасителя ми даде един миг съзнание, за да можем да се простим. Аз вече отивам при него, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам.

Виниций надви себе си, задуши болката си и заговори, като се стараеше гласът му да е спокоен:

— Не, скъпа! Ти няма да умреш. Апостолът ми поръча да вярвам и обеща да се моли за тебе, а той е познавал Христа, Христос го е обичал и нищо няма да му откаже… Ако трябваше да умреш, Петър не би ми казал да се уповавам на Христа, а той ми каза: „Уповавай се!“ Не, Лигия! Христос ще се смили над мене… Той не иска твоята смърт, той няма да я допусне… Кълна ти се в името на Спасителя, че Петър се моли за тебе!

Настана тишина. Единственият светилник, окачен над вратата, беше изгаснал, но лунна светлина влизаше през решетката. В противоположния край на избата проплака дете и утихна. Само отвън се чуваха гласове на преторианци, които, след като им свършеше смяната, играеха край стената на script duodecimo.