Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Затова ме е обгърнала нощ и смъртта иде насреща ми… Понякога ми се струва, че вече съм умрял, и вие също.

— Не, умират те, а ние сме живи. Но кажи ми, какво виждат те, когато умират?

— Христос…

— Това техният бог ли е? Могъщ бог ли е той?

Обаче Хилон отговори с друг въпрос:

— Какви факли ще се палят в градината? Ти чу ли какво каза цезарят?

— Чух и зная. Наричат ги сарментиции и семаксии… Ще облекат християните в смъртни туники, напоени със смола, ще ги завържат на стълбове и ще ги подпалят… Дано само техният бог да не прати на града някакви бедствия… Семаксиите са страшно наказание.

— Предпочитам това, защото няма да има кръв — отговори Хилон. — Заповядай на роба да ми поднесе чашата до устата. Искам да пия, а разливам виното, защото ръката ми трепери от старост…

В това време другите също разговаряха за християните. Старият Домиций Афер се подиграваше на християните:

— Те са толкова много, че биха могли да разпалят междуособици, и спомняте ли си, бояхме се, че ще се защищават! А те умират като овце.

— Нека само се опитат! — каза Тигелин.

При тези думи се обади Петроний:

— Лъжете се! Те се защищават.

— Как?

— С търпение.

— Това е нов начин.

— Сигурно. Нима можете да кажете, че те умират тъй, както умират обикновените престъпници? Не! Те умират така, като че ли престъпници са тези, които ги обричат на смърт, тоест ние и целият римски народ.

— Що за празни приказки? — извика Тигелин.

— Hic Abdera! 26 26 Поговорка, която значи: ето най-глупавия измежду глупавите. Вж. и бележката в показалеца на латинските изрази. — отговори Петроний.

Обаче другите, поразени от справедливостта на неговата забележка, взеха да се споглеждат учудено и да повтарят:

— Вярно! Има нещо по-различно и особено в тяхната смърт.

— Казвам ви, че те виждат своето божество — извика отстрани Вестин.

Тогава няколко августиани се обърнаха към Хилон.

— Хей, старче, ти ги познаваш добре: кажи ни какво виждат те.

А гъркът изплю вино върху туниката си и отговори:

— Възкресение!…

И той започна да трепери така, че тези, които седяха близо до него, се разсмяха високо.

От няколко дни Виниций прекарваше нощите вън от къщи. На Петроний му минаваше през ум, че той може би има някакъв нов план и действа за освобождаването на Лигия от Есквилинския затвор, но не искаше да го пита за нищо, за да не попречи на плана му. Този изискан скептик беше станал донякъде суеверен или, по-точно, от времето, когато не успя да изтръгне девойката от Мамертинското подземие, престана да вярва в звездата си.

Той и сега не смяташе, че усилията на Виниций ще завършат с успех. Есквилинският затвор, образуван от избите на къщите, които бяха съборени за преграждане на пожара, не беше наистина толкова страшен като стария Тулианум или Капитолий, но затова пък беше стократно по-добре пазен. Петроний разбираше отлично, че Лигия е пренесена там само за да не избегне амфитеатъра, и той се досещаше, че ще я пазят най-зорко.

— Очевидно — казваше си той — цезарят и Тигелин я определят за някакво особено зрелище, по-страшно от всички други, и Виниций по-скоро сам ще загине, но не ще успее да я измъкне оттам.

Но и Виниций също беше загубил надежда, че ще успее да я освободи. Сега можеше да стори това само Христос. Младият трибун вече търсеше начин само да може да я вижда в затвора.

От известно време той мислеше все за младия Назарий, който все пак беше проникнал в Мамертинския затвор като наемник за изнасяне на трупове, затова реши и той да опита този начин.

Подкупеният с огромна сума надзирател на Вонещите ями го прие най-после в числото на своите хора, които изпращаше всяка нощ по затворите за трупове. Опасността някой да познае Виниций беше наистина малка. От нея го пазеха нощта, робското облекло и лошото осветление в затворите. Кому впрочем би могло да мине през ума, че един патриций, син и внук на консули, може да се озове сред гробарските работници, изложени на миазмите на затворите и Вонещите ями, и би се заловил за работа, която други вършеха по принуда само поради робското си положение или крайна мизерия.

Той обаче, когато дойде жадуваната вечер, с радост препаса бедрата си и обви главата си в дрипи, напоени с терпентин, и с разтуптяно сърце се отправи със своята група към Есквилин.

Преторианската стража не им попречи, защото всички бяха снабдени с тесери, които центурионът проверяваше на светлината на фенер. След малко голямата желязна врата се отвори пред тях и те влязоха.