Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Като го видя, Хилон се сви внезапно на кълбо като ранено влечуго, а от устата му излезе вик, подобен повече на грак, отколкото на човешки глас:

— Главк! Главк!…

Наистина от горящия стълб го гледаше лекарят Главк.

Беше още жив. Страдалческото му лице беше наведено надолу, сякаш искаше за последен път да види своя палач, който го беше предал, лишил от жена и деца, беше му изпратил убиец, а след като Главк му беше простил всичко, още веднъж го бе предал в ръцете на палачите. Никога човек не беше причинил на друг човек по-страшни и по-кървави неправди. И ето жертвата сега гореше на насмоления стълб, а палачът стоеше в нозете й. Главк не откъсваше очи от лицето на гърка. В някои мигове ги засланяше димът, но когато подухваше вятърът, Хилон виждаше отново тези вперени в него зеници. Той се изправи и искаше да бяга, но не можеше. Изведнъж му се стори, че краката му са от олово и някаква невидима ръка го задържа със свръхчовешка сила пред този стълб. И се вкамени. Чувстваше само, че нещо прелива в него, нещо се разкъсва, че няма да издържи повече мъчения и кръв, че иде краят на живота му и че всичко наоколо изчезва: и цезарят, и придворните, и тълпите; обкръжава го само някаква бездънна, страшна и черна пустиня, а в нея се виждат само тези мъченически очи, които го призовават на съд. А Главк, навеждайки все по-ниско главата си, го гледаше непрекъснато. Присъстващите наоколо отгатваха, че между тези хора става нещо, смехът замря на устните им, защото в лицето на Хилон имаше нещо страшно: то беше изкривено от такава тревога и такова страдание, сякаш огнените езици изгаряха неговото собствено тяло. Изведнъж той се олюля, вдигна ръце и извика с ужасен, сърцераздирателен глас:

— Главк! В името на Христа, прости ми!

Наоколо стана тихо. Тръпки полазиха присъстващите и всички очи неволно се насочиха нагоре.

А главата на мъченика се помръдна леко и от върха на стълба се чу глас, подобен на стон:

— Прощавам!…

Хилон падна по очи и взе да вие като диво животно, а след миг, като загреба с двете си шепи пръст, посипа я върху главата си. В това време пламъците избиха нагоре, обвиха гърдите и лицето на Главк, разплетоха миртовата корона на главата му и обхванаха лентите на върха на стълба, който засия цял със силна, ярка светлина.

Но след малко Хилон се изправи със страшно изменено лице, на августианите се стори, че виждат друг човек. Очите му горяха с необикновен блясък, от сбръчканото чело бликаше възторг, безпомощният преди малко грък сега приличаше на някакъв жрец, който, осенен от божеството, иска да разкрие непознати истини.

— Какво става с него? Полудя ли? — обадиха се няколко гласа.

А той се обърна към тълпите, протегна нагоре дясната си ръка и взе да вика или по-скоро да крещи тъй силно, че да чуят гласа му не само августианите, но и тълпата:

— Римски народе! Кълна се в собствената си смърт, че гинат невинни хора, а подпалвачът е този!…

И показа с пръст Нерон.

Последва кратка тишина. Придворните се вцепениха. Хилон стоеше все тъй с протегната, трепереща ръка и със сочещ цезаря пръст. Изведнъж настана суматоха. Народът, като вълна, тласната от ненадеен вихър, се спусна към стареца, за да го види по-добре. Тук-там се чуха викове: „Дръжте!“, а другаде: „Горко ни!“ В тълпата се разнесоха свирене и крясъци: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“ С всеки изминат миг безредието растеше. Вакханките се разкрещяха до небето и почнаха да се крият в колесниците. Изведнъж няколко прегорели стълба се събориха на земята, като разпиляха наоколо огнени искри и увеличиха суматохата. Сляпата, гъста вълна струпан народ грабна Хилон и го отнесе навътре в градината.

Стълбовете навсякъде започнаха да прегарят и да се събарят напреко по алеите, като ги изпълваха с дим, искри, миризма на горящо дърво и на горяща човешка тлъстина. Изгасваха по-далечни и по-близки светлини. В градините стана тъмно. Тълпите, обезпокоени, мрачни и изплашени, се устремиха към вратите. Вестта за това, което беше станало, минаваше от уста на уста, изопачавана и преувеличавана. Едни разказваха, че цезарят припаднал, втори — че сам признал, че е заповядал да запалят Рим, трети — че се разболял тежко, други пък — че бил откаран мъртъв в колесницата си. Тук-там се чуваха гласове на съчувствие към християните: „Те не били подпалили Рим, защо тогава толкова кръв, мъки и несправедливост? Нима боговете няма да отмъстят за невинните и с каква пиакула ще успеят отново да ги умилостивят? Думите «innoxia corpora» се повтаряха все по-често. Жените съжаляваха гласно многобройните деца, които бяха хвърлени на дивите зверове, приковани на кръстове или изгорени в тези проклети градини! И най-после съжаленията се превърнаха в проклятия срещу цезаря и Тигелин. Имаше обаче и такива, които се спираха внезапно и питаха себе си или другите: «Какво е това божество, което дава такава сила срещу мъките и смъртта?» И се връщаха по домовете си замислени…“