Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Хилон продължаваше да се лута из градините, като не знаеше накъде върви и къде да иде. Сега той се почувства отново безсилен, безпомощен и болен старец. На някои места се препъваше о недогорели тела, настъпваше главни, от които след него бухваха рояци искри, на друго място сядаше, гледайки наоколо с невиждащ поглед. Градините вече съвсем потъмняха; между дърветата се движеше само бледата луна, която осветяваше със слаба светлина алеите, почернелите, паднали напреко стълбове, и превърнатите в безформени късове недогорели тела. На стария грък му се стори, че в луната вижда лицето на Главк и че неговите очи все още го гледат. И той се криеше от светлината. Най-после излезе от сянката и несъзнателно, като че ли тласкан от някаква незнайна сила, тръгна към фонтана, където бе издъхнал Главк.

Неочаквано някаква ръка докосна рамото му.

Старецът се обърна и като видя пред себе си непознат човек, извика уплашен:

— Кой е тук? Кой си ти?

— Апостол Павел от Тарс.

— Аз съм прокълнат!… Какво искаш?

А апостолът отвърна:

— Искам да те спася.

Хилон се облегна на едно дърво.

Краката му се подкосяваха и ръцете му бяха увиснали край тялото.

— За мене няма спасение! — рече той глухо.

— Нали си чувал, че бог е простил на разбойника, който се разкая на кръста? — запита Павел.

— Нали знаеш какво съм извършил аз?

— Видях болката ти и те чух, че свидетелстваше за истината.

— О, наставнико!…

— И щом Христовият слуга ти прости в часа на мъките и смъртта си, как може Христос да не ти прости?

А Хилон хвана главата си с ръце като обезумял.

— Прошка? За мене прошка?

— Нашият бог е бог на милосърдието — отговори апостолът.

— За мене? — повтори Хилон.

И застена като човек, комуто не достигат сили да овладее болката и мъката си. А Павел каза:

— Облегни се на мене и тръгни с мене.

И той го хвана и тръгна с него натам, където се пресичаха алеите; водеше се по гласа на фонтана, който сякаш плачеше в нощната тишина над телата на мъчениците.

— Нашият бог е бог на милосърдието — повтори апостолът. — Ако застанеш край морето и хвърляш в него камъни, нима можеш да изпълниш с тях морската глъбина? А аз ти казвам, че милосърдието на Христа е като морето и че човешките грехове и престъпления ще потънат в него като камъни в бездната. И казвам ти, че то е като небето, което покрива планините, сушата и моретата, защото е навсякъде и няма граница, ни край. Ти страдаше пред стълба на Главк и Христос видя твоето страдание. Ти каза, без да мислиш какво може да те постигне утре: „Това е подпалвачът!“, а Христос запомни думите ти. Защото отмина твоята злоба и лъжа, а в сърцето ти остана само безкрайно съжаление… Върви с мене и слушай какво ти говоря. Ето, аз също ненавиждах Христа и преследвах неговите избраници. Аз също не го исках и не вярвах в него, докато той не ми се яви и не ме повика. И оттогава той е моята обич. А сега той се яви и на тебе чрез угризението, тревогата и болката, за да те призове при себе си. Ти си го ненавиждал, а той те е обичал. Ти си предавал на мъки неговите последователи, а той иска да ти прости и да те спаси.

Гърдите на нещастника се разтърсиха от силно хълцане, което раздираше душата му до дъно, а думите на Павел все повече го завладяваха и той го водеше, както войник води пленник.

И след малко пак започна да говори:

— Тръгни след мене и аз ще те отведа при него. Поради каква друга причина бих дошъл при тебе? Но ето, той ми е заповядал да прибирам човешките души в името на любовта и аз изпълнявам службата си. Ти мислиш, че си прокълнат, а аз ти казвам: повярвай в него и те чака спасение. Ти мислиш, че си възненавиден, а аз ти повтарям, че той те обича. Погледни мене! Когато нямах него, нищо нямах освен злобата, която живееше в сърцето ми, а сега неговата обич ми стига за баща и за майка, за богатство и за власт. Само при него е убежището, само той ще разбере твоята мъка, ще се взре в твоята нищета, ще те освободи от тревогата и ще те издигне до себе си.

Говорейки тъй, той го доведе до фонтана, чиято сребърна струя блестеше отдалеч на лунната светлина. Наоколо цареше тишина и пустота, защото тук робите вече бяха разчистили овъглените стълбове и тела на мъчениците.

Хилон падна със стенание на колене и като закри с ръце лицето си, остана неподвижен. А Павел вдигна глава към звездите и взе да се моли:

— Господи, погледни към тоя нещастник, към скръбта му, към сълзите и мъката му! Боже милосърдни, който проля кръвта си заради нашите престъпления — прости му, в името на твоята мъка, в името на твоята смърт и на твоето възкресение!