Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Мечката излезе на арената, люлееше на две страни ниско наведената си глава, поглеждаше мрачно наоколо, като че обмисляше или търсеше нещо. Когато най-после забеляза кръста, а на него голото тяло, приближи се, дори се изправи, но след миг стъпи отново на предните си лапи, клекна пред кръста и заръмжа, сякаш в нейното животинско сърце се пробуди някаква милост към тези жалки остатъци от човек.

От устата на цирковите служители се чуха викове, с които насъскваха мечката, но народът мълчеше. В това време Хилон бавно вдигна глава и известно време оглеждаше публиката. Най-после погледът му се спря някъде по последните редове в амфитеатъра, гърдите му взеха да дишат по-често и тогава стана нещо, което предизвика учудване и изненада у зрителите. Ето, лицето му се озари от усмивка, челото му засия, обляно сякаш от светлина, очите му в тоя предсмъртен миг се устремиха нагоре, след малко две едри сълзи, сдържани досега под клепачите, се търколиха бавно по лицето му.

И той умря.

А в тоя миг някакъв силен мъжки глас извика някъде отгоре, под самия велариум:

— Вечен покой на мъчениците!

В амфитеатъра цареше глухо мълчание.

След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв, отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество. Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че християните страдат невинни.

Затова и Нерон, и Тигелин не прекратяваха преследванията. За да се успокои народът, се издаваха нови разпоредби за раздаване на жито, вино и дървено масло; издадени бяха наредби, които улесняваха възстановяването на къщите, като предвиждаха големи облекчения за собствениците, както и други наредби относно ширината на улиците и материалите, с които трябваше да се строи, за да може за в бъдеще да се избегне бедствието на огъня. Самият цезар присъстваше на заседанията на сената и полагаше заедно с „бащите“ сенатори грижи за благото на народа и града, но в същото време не се забелязваше и сянка от милост към осъдените. Владетелят на света искаше преди всичко да втълпи на народа, че такива безмилостни наказания могат да паднат само върху главите на виновни. В сената също не се чуваше никакъв глас в защита на християните, защото никой не искаше да настрои цезаря срещу себе си, а освен това хората, чийто поглед бе отправен по-далеч в бъдещето, твърдяха, че основите на римската държава няма да издържат напора на новата вяра.

Само агонизиращите или умрелите бяха връщани на семействата им, тъй като римското право не наказваше мъртвите. Виниций намираше известно облекчение в мисълта, че ако Лигия умре, тогава той ще я погребе в семейната гробница и сам ще бъде погребан при нея. Нямаше вече никаква надежда, че ще я спаси от смъртта, и сам той наполовина откъснат от живота, предаден изцяло на Христос, не мечтаеше вече да се свърже с нея другаде освен във вечността. Неговата вяра стана безгранична, според тая вяра вечността му се струваше нещо несравнено по-реално и по-истинско от преходното съществуване, което беше водил досега. Сърцето му преливаше от буен възторг. Още приживе той се превръщаше в почти безплътно същество, което в копнежа си за пълно освобождение силно желаеше същото и за другата, обичаната от него душа. Представяше си, че тогава двамата с Лигия ще се хванат за ръце и ще отидат на небето, където Христос ще ги благослови и ще им позволи да заживеят в светлина, ведра и спокойна като блясъка на зората. Той само молеше Христос да пощади Лигия от мъките на арената и да позволи да заспи спокойно в тъмницата, защото беше напълно уверен, че и той самият ще умре заедно с нея. Като виждаше това море от пролята кръв, не смееше дори да се надява, че тя единствена може да бъде спасена. Беше чувал от Петър и Павел, че и те също трябва да умрат като мъченици. Видът на разпнатия Хилон го убеди, че смъртта, дори мъченическа, може да бъде сладка, затова желаеше тя да дойде и за двамата като дълго жадувана замяна на тъжната и тежка участ с по-добра.