Питакъс Лор - Аз съм номер четири

И тогава ги откривам. Те са в последната стая отляво. Сара крещи ПОМОЩ! Кучетата скимтят и лаят. Отварям вратата с ритник и тя полита, изкъртена от пантите си. Заварвам ги тримата скупчени в най-отдалечения ъгъл, до който са успели да се доберат. Сара ме вижда и изкрещява името ми, тръгва да се изправя. Правя й знак да не мърда от мястото си и в момента, в който стъпвам в стаята, една огромна пламтяща носеща греда пада между нас. Вдигам ръка, запращам я нагоре и тя потрошава каквото е останало от покрива. Сара изглежда объркана от току-що видяното. Скачам към нея, покривайки шест метра наведнъж, и минавам право през пламъците, без това да ми се отрази въобще. Кучетата са в краката й. Бутам булдога в ръцете й, а аз вдигам ретривъра. С другата си ръка й помагам да се изправи.

— Ти дойде! — казва тя.

— Никой и нищо няма да те нарани, докато съм жив — отвръщам й аз.

Още една огромна греда пада и разбива част от пода, приземявайки се в кухнята под нас. Трябва да се измъкнем от задната част на къщата, така че никой да не види мен или това, което смятам, че ще трябва да направя. Здраво държа Сара от едната си страна, а кучето — пред гърдите си. Правим две крачки и скачаме над пламтящата бездна, получила се след пропадането на гредата. Щом тръгваме по коридора, силна експлозия, идваща отдолу, събаря по-голямата му част. Коридорът го няма; там, където беше, има само стена и прозорец, а пламъците вече са ги налазили. Единственият ни шанс е през прозореца. Сара отново крещи, вкопчена в ръката ми, а ноктите на куче го се впиват в гърдите ми. Вдигам ръка към прозореца, втренчвам се в него, фокусирам се — той изгърмява от рамката си и ни оставя отвора, който ни трябва. Поглеждам Сара и я придърпвам здраво до себе си.

— Дръж се здраво — казвам.

Правя три крачки и се гмурвам напред. Пламъците ни поглъщат целите, но ние прелитаме през въздуха като куршум, насочен право към отвора. Безпокоя се, че няма да успеем. Едва преминаваме, а аз усещам как ръбът на нацепената рамка дере ръката ми и горната част на краката ми. Държа Сара и кучетата колкото мога по-здраво и извъртам тялото си така, че да се приземя по гръб и всички останали да се окажат върху мен. Падаме с глух удар на земята. Доузър се премята настрани. Аби изскимтява. Чувам как Сара си изкарва въздуха. На около десет метра от къщата сме. Напипвам рана в горната част на главата си от счупеното стъкло на прозореца. Доузър се изправя пръв. Изглежда добре. Аби е малко по-бавна. Накуцва на предна лапа, но не мисля, че е нещо сериозно. Лежа по гръб, прегърнал Сара. Тя започва да плаче. Усещам мириса на опърлената й коса. По края на лицето ми капе кръв и се събира в ухото ми.

Седя на тревата, за да си поема дъх. Сара е в ръцете ми. Подметките на обувките ми са се стопили. Тениската ми е изгоряла напълно, както и по-голямата част от дънките ми. Тънки драскотини минават по цялата дължина на ръцете ми. Но нямам никакви изгаряния. Доузър идва и ме близва по ръката. Погалвам го.

— Ти си добро момче — казвам между хлипанията на Сара. — Хайде, давай. Вземай сестра си и се връщайте отпред.

В далечината се чуват сирени, които би трябвало да пристигнат в следващите минута-две. Гората е на около деветдесет метра зад къщата. И двете кучета седят и ме гледат. Кимвам им в посока на предния двор, те стават, сякаш разбират, и тръгват нататък. Сара е още в ръцете ми. Обръщам я така, че да я обхвана, изправям се, тръгвам към гората и я понасям, докато плаче на рамото ми. Точно когато влизам сред дърветата, дочувам как цялата тълпа избухва възторжено. Сигурно са видели Доузър и Аби.

Гората е гъста. Пълната луна все още грее, но светлината й е слаба. Светвам ръцете си, за да виждаме. Разтрепервам се. Паниката ме помита. Как ще обясня това на Анри? Нося някакви парцали, които приличат на обгорени рязани панталонки. Главата ми кърви. А също и гърбът ми заедно с различни други драскотини по ръцете и краката ми. С всяко вдишване усещам дробовете си, сякаш са подпалени. И Сара е в ръцете ми. Сега сигурно знае какво мога, на какво съм способен или поне част от това. Няма начин да го скрия. Ще трябва да й обясня всичко. Ще трябва да кажа на Анри, че тя знае. Вече направих прекалено много гафове. Той ще каже, че рано или късно ще стане някоя неволна грешка. Ще настоява да си тръгнем. Няма да ми се размине.

Оставям Сара на земята. Спряла е да плаче. Гледа ме объркано, изплашено, смаяно. Знам, че трябва да си намеря някакви дрехи и да се върна при останалите, така че да не заподозрат нещо. Трябва да върна Сара, преди да решат, че е мъртва.