Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Какво правиш? — питам аз.

— И аз не можах да заспя — отговаря той. — Тършувам из новините.

— Намери ли нещо?

— Да, но все още не съм сигурен какво означава за нас. Хората, които са писали и публикували „Те се разхождат сред нас“, хората, които срещнахме, са били измъчвани и убити.

Сядам срещу него.

— Какво?

— Полицията ги е открила след сигнал от съседите, които чули писъци от къщата.

— Те не знаеха къде живеем.

— Не, не знаеха. За щастие. Но това означава, че могадорианците стават все по-нагли. И са близо. Ако видим или чуем нещо друго извън обичайното, ще трябва да заминем незабавно, без въпроси, без уговорки.

— Добре.

— Как ти е главата?

— Боли — казвам. Бяха нужни седем шева, за да затворим раната. Анри ги направи сам. Нося широко горнище на анцуг. Сигурен съм, че една от раните на гърба ми също се нуждае от шевове, но за това ще трябва да си сваля блузата, а как бих обяснил на Анри останалите рани и драскотини? Със сигурност ще разбере какво се е случило. Белите ми дробове още горят. Даже болката е станала по-силна.

— Значи пожарът е започнал от мазето?

— Да.

— А ти беше в хола?

— Да.

— Как си разбрал, че е започнал от мазето?

— Защото всички момчета тичаха да се спасяват оттам.

— И си знаел, че всички други са вън от къщата, преди да излезеш и ти?

— Да.

— Как?

Виждам, че се опитва да ме хване в противоречие, че е подозрителен към историята ми. Явно не вярва, че просто съм си стоял навън и съм гледал пожара като всички останали.

— Не съм влизал — казвам. Мъчно ми е да го правя, но го гледам в очите и го лъжа.

— Вярвам ти — казва той.

Събуждам се малко преди обед. Птички чуруликат навън пред прозореца, а слънчевата светлина струи навътре. Въздъхвам с облекчение. Фактът, че ме е оставил да спя толкова до късно, означава, че не е имало никакви новини, които да противоречат на версията ми. Ако имаше такива, щях да бъда издърпан от леглото и вече да си събирам багажа.

Обръщам се по корем и тогава ме удря болката. Усещам гръдния си кош, сякаш някой му е стъпил отгоре. Не мога да си поема напълно въздух. А щом се опитам, ме прорязва остра болка. Това ме плаши.

Бърни Косар хърка, свит на кълбо до мен. Събуждам го с боричкане. Отначало изсумтява, но след това ми отвръща на боричкането. Така започва денят ни. Будя хъркащото куче до себе си. Размаханата му опашка и провисналият му език веднага ме карат да се почувствам по-добре. Няма да обръщам внимание на болката в гърдите си. Няма да обръщам внимание на това, което денят може да донесе.

Пикапът на Анри го няма. На масата има бележка, на която пише „Отскачам до магазина. Ще се върна към един“. Излизам навън. Боли ме глава, а ръцете ми са червени и на петна, раните са леко изпъкнали, сякаш ме е драла котка. Не ме вълнуват ни раните, ни главоболието, ни паренето в гърдите ми. Това, което ме вълнува обаче, е, че все още съм тук, в Охайо, че утре отивам на същото училище, на което ходя вече три месеца, и че тази вечер ще се видя със Сара.

Анри се прибира в един. Има измъчен поглед, което ми говори, че не е лягал да спи. Разтоварва продуктите, прибира се в стаята си и се затваря. Бърни Косар и аз отиваме на разходка в гората. Опитвам се да тичам и за кратко ми се удава, но след по-малко от километър болката става непоносима и ми се налага да спра. Извървяваме още пет-шест километра по мои изчисления. Гората свършва при друг междуградски път, който прилича на нашия. Обръщам към къщи. Когато се прибирам, Анри все още си е в стаята на затворена врата. Сядам на верандата. Напрягам се всеки път, когато мине кола. Все си мисля, че някоя от тях ще спре, но никоя не го прави.

Увереността, която ме изпълваше тази сутрин, се отронва късче по късче с напредването на деня. „Парадайс газет“ не излиза в неделя. Ще има ли статия утре? Предполагам, че очаквах да ме потърсят по телефона, да се появи на вратата ни снощният репортер или някой от полицаите да дойде с още въпроси. Не знам какво толкова се стягам от някакво мижаво репортерче, но той беше настоятелен — прекалено настоятелен. И знам, че не повярва на историята ми.

Никой не се появява обаче. Няма обаждания. Очаквах нещо и когато това нещо не идва, ме обзема страх, че ще бъда разобличен. „Ще разбера истината, г-н Смит. Винаги я разбирам“, каза Бейнс. Чудя се дали да не изтичам до града, да го намеря и да го убедя, че такава истина не съществува, но знам, че това само ще засили подозренията му. Всичко, което мога да направя, е да стискам палци и да се надявам на най-доброто.