Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Г-н Харис седи на бюрото си, когато влизам в кабинета му. Усмихва се по начин, който ме ужасява, има същата горделива усмивчица, с която викаше Марк да излезе от час за интервюто.

— Седнете — казва той.

Сядам.

— Та истина ли е? — пита той. Поглежда към екрана на компютъра си и после пак към мен.

— Кое дали е истина?

На бюрото му има пощенски плик с името ми, изписано на ръка с черно мастило. Вижда ме, че го гледам.

— А, да, този факс пристигна за вас преди около половин час.

Взема плика и ми го хвърля. Хващам го.

— Какво е? — питам.

— Нямам представа. Секретарката ми го сложи в пощенския плик и го залепи веднага щом пристигна.

Няколко неща се случват наведнъж. Отварям плика и изваждам съдържанието му. Два листа хартия. На първия пише моето име и „Поверително“ с големи черни букви. Слагам го зад втория лист. Едно единствено изречение, написано с главни букви. Никакво име. Само пет черни думи на бяло платно.

— Та, г-н Смит, вярно ли е? Изтичахте ли в горящата къща, за да спасите Сара Харт и онези кучета? — пита г-н Харис. Усещам прилив на кръв в лицето си. Поглеждам нагоре. Той обръща монитора си към мен, така че да мога да прочета какво пише на него. Това е блогът към „Парадайс газет“. Не е нужно да гледам името на автора, за да знам кой го е написал. Заглавието е повече от достатъчно.

Дъхът ми секва. Сърцето ми препуска. Светът спира или поне така изглежда. Чувствам се мъртъв отвътре. Поглеждам отново надолу към листа, който държа. Бяла хартия, гладка на пипане. Пише:

Ти ли си номер четири?

И двата листа падат от ръцете ми, понасят се нататък и плават до пода, където лягат неподвижни. Не разбирам, мисля си. Как може да бъде?

— Е, така ли е? — пита г-н Харис.

Устата ми зейва. Г-н Харис се усмихва, горд е, щастлив. Но не него виждам. А това, което е зад него, което се вижда през прозорците на кабинета. Червена мъглявина, която идва от ъгъла, която се движи по-бързо от нормалното, от безопасното. Скърцане на гуми, когато профучава през площадката. Пикапът хвърля чакъл при втория завой. Анри е приведен над кормилото като някакъв изперкал маниак. Набива спирачките толкова силно, че цялото му тяло се люшва напред и пикапът спира с вой.

Затварям очи.

Слагам глава в ръцете си.

През прозореца чувам вратата на пикапа да се отваря. Чувам я да се затваря.

Анри ще бъде в този кабинет в рамките на същата минута.

— Добре ли сте, г-н Смит? — пита директорът.

Поглеждам нагоре към него. Опитва се да си придаде най-загрижения вид, на който е способен, вид, който трае само секунда, преди зъбатото му ухилване да се върне на лицето му.

— Не, г-н Харис — казвам. — Не съм добре.

Вдигам листа хартия от земята. Прочитам го отново. Откъде е дошъл? Това някакъв майтап с нас ли е? Няма нито телефонен номер, нито адрес, нито име. Нищо освен пет думи и въпросителен знак. Поглеждам нагоре през прозореца. Пикапът на Анри е паркиран, ауспухът дими. Поглеждам обратно към екрана на компютъра. Статията е публикувана в 11:59, преди близо два часа. Удивен съм, че на Анри му е отнело толкова време, за да дойде. Обзема ме някакъв световъртеж. Чувствам, че се олюлявам.

— Имате ли нужда от сестрата? — пита г-н Харис.

Сестрата, мисля си. Не, нямам нужда от сестрата. Кабинетът на сестрата е до кухнята по трудово. Това, от което се нуждая, г-н Харис, е да върна времето петнадесет минути назад, преди да пристигне отговорникът на коридора. Сара трябва да е сложила вече пудинга на печката. Чудя се дали вече кипи? Тя гледа ли към вратата в очакване да се върна?

Слабото ехо от затръшването на училищната врата стига до кабинета на директора. Петнадесет секунди до идването на Анри. После към пикапа му. После вкъщи. После къде? Към Мейн? Мисури? Канада? Друго училище, ново начало, още едно ново име.

Не съм спал почти тридесет часа, но едва сега усещам изтощението. Но тогава нещо друго идва с него и в тази половин секунда между инстинкта и действието, реалността, че заминавам завинаги, без да мога да се сбогувам, е прекалено тежка, за да я понеса. Очите ми се стесняват, лицето ми се извива в агония и без да мисля, без да знам наистина какво правя всъщност, скачам над бюрото на г-н Харис и минавам през прозореца, като разбивам шлифованото стъкло, което се пръсва на милиони малки парченца зад мен. Следва ужасен писък.

Краката ми се приземяват на тревата отвън. Обръщам се надясно и хуквам през училищния двор, а класните стаи от дясната ми страна се сливат в едно размазано петно, после през паркинга и право в гората, която се намира зад бейзболното игрище. По челото и лакътя ми има рани от стъклото. Дробовете ми горят. Майната й на болката. Продължавам, а листът е все още в дясната ми ръка. Набутвам го в джоба си. Защо могадорианците биха изпратили факс? Защо просто не дойдат? Та нали това е тяхното основно преимущество — да пристигат неочаквано, без предупреждение? Предимството на изненадата.