Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Е — казвам на Бърни Косар, — хубаво, лошо — това е.

Той отваря очи за момент и пак ги затваря, за да продължи дрямката си на студената земя.

Късам телта и вдигам първия вестник. Историята е на първа страница. Най-отгоре има снимка на изгорелите отломки, направена сутринта на зазоряване. Има нещо готическо, зловещо около нея. Почернели пепелища на фона на голи дървета и заскрежена трева. Прочитам заглавието.

Притаявам дъх, някакво отчаяние се насъбира в стомаха ми, сякаш ще ме застигне кошмарна новина. Минавам статията по диагонал. Не я чета, търся единствено името си. Стигам до края. Примигвам с очи и разтърсвам глава, за да се освестя. По лицето ми се заформя боязлива усмивка. После сканирам статията отново.

— Не може да бъде — казвам, — Бърни Косар, името ми не е тук!

Той не ми обръща никакво внимание. Затичвам се през тревата и скачам обратно на камъка.

— Името ми не е тук! — изкрещявам пак, този път с пълно гърло.

Сядам отново и прочитам статията. Заглавието е игра на думи с филма на Чийч и Чонг „Опушени до козирката“, който очевидно е филм за наркотици. Според полицията пожарът е тръгнал от джойнт, който бил пушен в мазето. Как са открили тази информация, идея си нямам, най-вече защото е толкова погрешна. Самата статия е груба и злобна, почти като атака срещу семейство Джеймс. Репортерът никак не ми хареса. Очевидно на него семейство Джеймс не му харесва. Кой знае защо.

Седя на камъка и чета статията за трети път, когато пристига човек от училището и отключва вратите. Не мога да сваля усмивката от лицето си. Оставам в Охайо, в Парадайс. Името на градчето вече не ми звучи толкова глупаво. Насред вълнението обаче имам чувството, че пропускам нещо, че съм забравил някакъв ключов момент. Но съм толкова щастлив, че не ме интересува. Какво би могло да ми навреди сега? Името ми не е в статията. Не съм влизал тичешком в онази къща. Доказателството е точно тук, в ръцете ми. Никой не може да твърди обратното.

— От какво си толкова щастлив? — пита Сам в часа по астрономия. Не съм спрял да се усмихвам.

— Не прочете ли вестника тази сутрин?

Той кимва.

— Сам, не бях вътре! Не се налага да напускам.

— Че защо ще пишат за теб във вестника? — пита той.

Втрещен съм. Отварям уста, за да му възразя, но точно тогава Сара влиза в стаята. Задава се бавно и спокойно по пътеката между чиновете.

— Здравей, красавице — казвам.

Тя се навежда и ме целува по бузата. Устните й върху моите — това е нещо, което никога няма да приема за даденост.

— Днес някой май е в радостно настроение — казва тя.

— Радостно, защото те виждам — казвам аз. — Притесняваш ли се за шофьорския изпит?

— Може би малко. Просто нямам търпение да мине.

Сяда до мен. Днес е моят ден, мисля си. Тук искам да бъда и тук съм сега. Сара е от едната ми страна, а Сам от другата.

Влизам в часовете, както съм правил през всичките тези дни. На обяд седя със Сам. Не говорим за пожара. Сигурно сме единствените двама в цялото училище, които не говорят за това. Същата история отново и отново. Дори веднъж не чувам да изговарят името ми. Както очаквах, Марк не е на училище. Носи се слух, че той и някои от останалите ще бъдат изключени временно заради теорията, която вестникът избълва. Не знам дали е вярно, или не знам дали ме интересува.

Когато със Сара влизаме в кухнята за осмия час — трудово обучение, увереността ми, че съм в безопасност, вече се е затвърдила. Тази увереност е толкова силна, че просто няма начин да не греша, да не пропускам нещо. Съмнението се промъкваше в мен през целия ден, но аз бързо го избутвах обратно.

Правим тапиока пудинг. Лесен ден. По средата на часа вратата на кухнята се отваря. Отговорникът на коридора. Поглеждам го и веднага разбирам какво означава това. Предвестникът на лошите новини. Пратеникът на смъртта. Идва право при мен и ми подава листче хартия.

— Г-н Харис иска да те види — казва той.

— Сега?

Той кимва.

Поглеждам Сара и свивам рамене. Не искам да види страха ми. Усмихвам й се и отивам до вратата. Преди да напусна, се обръщам и я поглеждам отново. Тя е наведена над масата, разбърква съставките, носи същата зелена престилка, която завързах вместо нея в първия си ден тук, деня, в който направихме палачинки и ги ядохме от една и съща чиния. Косата й е прибрана на опашка и няколко свободни кичура висят пред лицето й. Вдига ги зад ухото си и докато го прави, ме вижда как стоя на вратата и я гледам. Не свалям поглед от нея, опитвам се да запомня всеки малък детайл от този миг, начина, по който тя държи дървената лъжица в ръка, кожата й като слонова кост, светлината, която идва от прозорците зад нея, нежността в очите й. Ризата й е с разкопчано горно копче. Чудя се дали знае за него. Тогава отговорникът на коридора казва нещо зад мен. Махам на Сара, затварям вратата и тръгвам. Ходя спокойно, опитвайки се да убедя сам себе си, че това е само някаква формалност, просто документ, който сме забравили да подпишем, някакъв въпрос за копията. Но знам, че не е само формалност.