Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Съжалявам — казвам аз, с което си давам достатъчно преднина да избягам, след това се обръщам, затичвам се през стаята си, грабвам един нож от чекмеджето, с който чистех риба, когато живеехме във Флорида, скачам от прозореца и изхвърчавам в гората. Следва ме лаят на Бърни Косар, нищо друго. Тичам около километър и половина и спирам на голямото сечище, където със Сара правехме снежни ангели. Нашето сечище, както го нарече тя. Сечището, на което щяхме да си правим нашите летни пикници. В гърдите ми назрява болка при мисълта, че няма да съм тук през лятото, болка, която е толкова силна, че се превивам и стисвам зъби. Само да можех да й се обадя и да я предупредя да се махне от училището. Телефонът ми заедно с всичко останало е в шкафчето ми. Ще се погрижа за безопасността й и тогава ще се върна при Анри и ще напуснем.

Обръщам се и се затичвам към училище, тичам с най-голямата бързина, която дробовете ми позволяват. Стигам точно когато бусчетата се разотиват от площадката. Наблюдавам ги от края на гората. Пред прозореца на директорския кабинет стои Хобс, който измерва голямо парче шперплат, за да замести стъклото, което аз счупих. Забавям дишането си, старая се истински да си прочистя ума. Гледам как колите се изнизват навън, докато остават само няколко. Хобс покрива дупката, изчезва в училището. Чудя се дали не са го предупредили за мен, дали не са го инструктирали да повика полицията, ако ме види. Поглеждам си часовника. Въпреки че е само 3:30, тъмнината, изглежда, е дошла по-бързо от обикновено, тъмнина, пропита от плътност, тъмнина, която е тежка, поглъщаща. Лампите на площадката са светнали, но дори те са приглушени и унили.

Излизам от гората и прекосявам бейзболното игрище, за да стигна до площадката. Около десетина коли са останали там. Вратата към училището вече е заключена. Хващам я, затварям очи, фокусирам се и ключалката щраква. Влизам, но не виждам никого. Само половината от светлините на коридора са включени. Въздухът е тих и неподвижен. Чувам отнякъде шума от машина за чистене на под. Завивам към фоайето и пред мен изниква вратата на тъмната стая за фотография. Сара. Тя щеше да прояви няколко снимки днес. Минавам покрай шкафчето си и го отварям. Телефонът ми не е вътре, шкафчето е съвсем празно. Някой, да се надяваме Анри, го е взел. Стигам тъмната стая, без да видя нито един човек. Къде са спортистите, членовете на училищния състав, учителите, които често остават до късно, за да проверяват контролни или да правят там каквото си правят? В костите ми се прокрадва лошо предчувствие и ме хваща страх, че вече се е случило нещо ужасно със Сара. Притискам ухо към вратата на тъмната стая, за да чуя нещо, но не чувам нищо, освен бръмченето на машината за чистене на под, идващо от далечината на коридора. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да отворя. Заключена е. Отново слагам ухо и почуквам леко. Никой не отговаря, но долавям леко шумолене от другата страна. Поемам си дълбоко въздух, напрягам се при мисълта за това, което може да намеря вътре, и отключвам вратата.

Стаята е тъмна като в рог. Пускам светлините си и замахвам с ръце първо в едната посока, а после и в другата. Нищо не виждам и решавам, че стаята е празна, но в ъгъла забелязвам съвсем леко раздвижване. Прикляквам, за да погледна, и под тезгяха, опитвайки се да остане незабелязана, стои Сара. Отслабвам светлините, за да види, че съм аз. Тя поглежда нагоре изпод сенките, усмихва се и въздъхва от облекчение.

— Те са тук, нали?

— И да не са, скоро ще бъдат.

Помагам й да стане от пода, а тя ме прегръща и стиска така силно, че изглежда сякаш никога няма да ме пусне.

— Дойдох тук след осмия час и когато свършиха останалите часове, от коридорите започнаха да се разнасят тези странни звуци. И стана наистина тъмно, така че се заключих тук и останах под тезгяха, защото бях прекалено изплашена, за да помръдна. Просто знаех, че нещо не е наред, особено след като чух, че си скочил през прозореца, а и телефонът ти не отговаряше.

— Много добре си постъпила, но сега трябва да се разкараме оттук, и то веднага.

Излизаме от стаята, хванати за ръце. Светлините в коридора изгасват и мрак поглъща цялото училище, въпреки че залезът е след около час. След десетина секунди те се включват отново.

— Какво става? — прошепва Сара.

— Не знам.

Вървим по коридора колкото се може по-тихо, а всеки шум, който все пак издадем, звучи притъпено, глухо. Най-краткият път за навън е през задната врата, която излиза на паркинга на учителите, и когато се отправяме нататък, шумът от машината за чистене на под се усилва. Предполагам, че ще се сблъскаме с Хобс. Предполагам, че знае, че аз съм този, който счупи прозореца. Ще ме парира ли с метлата? Наредили ли са му да се обади в полицията? Май вече няма значение.