Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Правя рязък десен завой по средата на гората, минавам на зигзаг през дървесния гъсталак, накрая гората свършва и започва поле. Преживящи крави гледат с празни очи, докато профучавам край тях. Стигам до вкъщи преди Анри. Бърни Косар го няма никъде. Влизам с трясък през вратата и спирам на място. Дъхът ми засяда в гърлото. На кухненската маса, пред отворения лаптоп на Анри седи човек, за когото веднага решавам, че е един от тях. Те са ме изпреварили, измислили са го така, че да съм сам, без Анри. Човекът се обръща, а аз стисвам юмруци, готов за бой.

Но това е Марк Джеймс.

— Какво правиш тук? — питам.

— Опитвам се да разбера какво става — казва той, а очите му ясно излъчват уплаха. — Кой, по дяволите, си ти?

— За какво говориш? — питам.

— Виж — казва той, като сочи екрана на компютъра.

Отивам до него, но не поглеждам монитора — очите ми се фокусират в белия лист до компютъра. Той е точно копие на листа в джоба ми, само хартията му е по-дебела от тази на факса. Тогава забелязвам и нещо друго. В края на копието на Анри с много малки ръкописни букви е изписан телефонен номер. Едва ли биха очаквали да им се обадим. „Да, аз съм номер четири. Аз съм тук и ви чакам. Бягаме от десет години, но моля ви, елате да ни убиете сега; няма да се съпротивляваме“. Няма никаква логика.

— Това твое ли е? — питам.

— Не — казва той. — Но беше доставено по „Юпиес“ в същото време, когато пристигнах тук. Баща ти го прочете, докато му показвах видеото, и после се втурна навън.

— Какво видео? — питам.

— Гледай — казва той.

Поглеждам компютъра и виждам, че е изкарал „Ютюб“. Пуска клипчето. Видеото е неясно, с ниско качество, сякаш е било заснето с нечий телефон. Веднага разпознавам къщата му, предната й част е в пламъци. Камерата трепери, но може да се чуе лаят на кучетата, както и сподавените възклицания на тълпата. Тогава един човек се откъсва от навалицата, тръгва покрай къщата и я заобикаля. Камерата увеличава задния прозорец, откъдето идва лаят. Лаенето спира и аз затварям очи, защото знам какво ще последва. Минават около двадесет секунди и в момента, в който политам през прозореца със Сара в едната ръка и кучето в другата, Марк натиска бутона за спиране на видеото. Камерата е фокусирана и нашите лица се виждат прекрасно.

— Кой си ти? — пита Марк.

Пренебрегвам въпроса му и вместо това задавам свой:

— Кой засне това?

— Нямам представа — отговаря той.

Чакълът изпуква под гумите на пикапа пред къщата, когато Анри спира. Изправям се и първият ми инстинкт е да побягна, да се разкарам от къщата и да се върна в училище, където знам, че Сара ще остане до по-късно, за да проявява снимки. На клипа лицето й си личи точно толкова, колкото и моето, което я поставя в точно толкова голяма опасност, колкото и мен. Но нещо ме спира да избягам; вместо това заставам от другата страна на масата и чакам. Вратата на пикапа се затръшва. Анри прекрачва прага на къщата пет секунди по-късно, а Бърни Косар се стрелва пред него.

— Ти ме излъга! — казва той от вратата, има строго изражение, а мускулите на челюстта му са изпънати.

— Аз лъжа всички — казвам. — Научих го от теб.

— Не се лъжем взаимно! — изкрещява той. Погледите ни остават приковани един в друг.

— Какво става? — пита Марк.

— Няма да тръгна, без да намеря Сара — казвам аз. — Тя е в опасност, Анри!

Той поклаща глава към мен.

— Не е сега моментът за сантименталности, Джон. Това тук виждаш ли го? — казва той, минава през стаята, вдига листа и го размахва пред мен. — Откъде, по дяволите, мислиш, че се е взело това?

— Какво, по дяволите, се случва? — почти изревава Марк.

Не обръщам внимание на листа и Марк и продължавам да гледам Анри в очите.

— Да, виждал съм го и затова трябва да се върна в училище. Ще я разпознаят и ще тръгнат след нея.

Анри се запътва към мен. След втората му крачка аз повдигам ръка и го спирам на място, на около три метра от мен. Той се опитва да продължи да ходи, но аз го задържам там, където е.

— Трябва да се махнем оттук, Джон — казва той с болезнен, почти молещ тон на гласа.

Докато го държа на разстояние, тръгвам назад към стаята си. Той спира с опитите да ходи. Не казва нищо, докато стои там и ме гледа с болка в очите — поглед, който ме кара да се чувствам по-зле от всякога. Изпитвам нуждата да погледна на другата страна. Когато стигам до вратата, очите ни отново се срещат. Раменете му са увиснали, ръцете му са отстрани, сякаш не знае какво да прави със себе си. Просто ме е зяпнал, гледа, сякаш ще се разплаче.