Джордж Байрон: Как искам пак да съм дете…

Как искам пак да съм дете,
да скитам в наште пещери,
да плувам в синьото море,
да бродя в здрачните гори!
Не съм саксонец горделив,
на свобода съм се родил,
сред планините съм щастлив,
прибоят морски ми е мил.

Вземи ми титлите, съдба,
и нивите, орани с плуг —
презирам робските чада
ведно с угодниците тук!
Върни любимия ми бряг —
прибой на яростни вълни.
Там искам да се скитам пак,
тъй както в детските ми дни.

Все още млад, разбирам аз,
че тоя свят не е за мен.
Защо последният ни час
е с мрачни сенки обграден?
Сънувах сънища добри,
с блажени образи богат:
о, истино! — защо разкри
с лъчи омразни тоя свят?

Обичах — но останах сам;
дружах — но без другар съм днес.
Сърцето ми тупти едвам,
обезверен съм и злочест.
Макар че с вино някой път
лекувам болката в гръдта —
за кратко радва се духът,
сърцето гасне в самота.

О, тези да търпиш злочест,
с които злато, сан и власт
случайно те събират днес,
да пиеш в празничния час!
Душите верни ми върни
и чувствата от младостта;
и от сганта ме изтръгни,
че тя убива радостта.

И ти, обичана жена,
която всичко си за мен,
усмивката ти избледня
и моят дух е вледенен.
Спокойно ще се разделя
с разкоша тъжен, с пошлостта,
и тъй ще се задоволя
със тишина и доброта.

Аз мразя тоя хорски шум;
шума — не хората — презрях.
Жадува бездни моят ум —
ще му подхожда мрака в тях.
О, ако бях с крила роден,
то към гнездото си тогаз —
към Небесата — устремен,
се бих успокоил и аз! 1 1 Последните четири стиха перифразират псалм 54 /Псалтир/: „И аз рекох: кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил.“ Бел. ред.