Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Сериозно ли? — питам аз невярващо. Сара стои до мен.

— Това казаха те.

Правя се, че ми е смешно.

— Къщата гореше. Изглеждам ли, сякаш съм бил в горяща къща?

Той сбърчва вежди и отпуска ръце на ханша си.

— Значи ми казваш, че не си влизал вътре?

— Заобиколих, защото се опитвах да открия Сара — казвам. — Тя се беше измъкнала с кучетата. Останахме отзад да наблюдаваме пожара и след това дойдохме тук.

Полицаят поглежда Сара.

— Истина ли е?

— Да.

— Добре, кой е изтичал в къщата тогава? — обажда се репортерът до него. Проговаря за пръв път. Гледа ме с хитър преценяващ поглед. Вече ми е ясно, че не вярва на версията ми.

— Откъде да знам? — казвам.

Той кимва и записва нещо в тефтера си. Не мога да прочета какво пише.

— Значи ми казваш, че тези двама свидетели са лъжци? — пита репортерът.

— Бейнс! — казва полицаят, поклащайки глава към него.

Кимвам.

— Не съм влизал в къщата и не съм спасявал нито нея, нито кучетата. Те бяха навън.

— Кой е казвал нещо за спасяване на нея или на кучетата? — пита Бейнс.

Свивам рамене.

— Помислих, че за това намеквате.

— Нищо не съм намеквал.

Сам идва при нас с телефона ми. Опитвам се да му дам знак с очи, за да му кажа, че моментът не е подходящ, но той не разбира и все пак ми подава телефона.

— Мерси — казвам.

— Радвам се, че си добре — казва той. Полицаите го поглеждат гневно и той се изнизва.

Бейнс гледа с присвити очи. Дъвче дъвка, докато се опитва да сглоби историята. Кима си сам.

— Значи си дал телефона си на твоя приятел, преди да отидеш на разходка? — пита той.

— Дадох му го по време на купона. Пречеше ми в джоба.

— Сто на сто — казва Бейнс. — Та, значи, накъде тръгна ти?

— Добре, Бейнс, достатъчно въпроси — казва полицаят.

— Може ли да си ходя? — питам аз. Той кимва. Тръгвам си с телефона в ръка и набирам номера на Анри. Сара е до мен.

— Ало? — отговаря Анри.

— Вече можеш да ме вземеш — казвам. — Тук стана ужасен пожар.

— Какво?

— Можеш ли просто да ни вземеш?

— Да. Ей сега идвам.

— И как ще обясниш раната на главата си? — пита Бейнс зад мен. Вървял е след нас, слушал е разговора ми с Анри.

— Одрасках се на клон в гората.

— Колко удобно! — казва той и отново записва нещо в тефтера си. — Знаеш, че познавам, когато някой ме лъже, нали?

Игнорирам го и продължавам да вървя с ръката на Сара в моята. Насочваме се към Сам.

— Ще разбера истината, г-н Смит! Винаги я разбирам — изкрещява Бейнс зад гърба ми.

— Анри идва насам — казвам на Сам и Сара.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — пита Сам.

— Кой знае? Някой си въобразява, че ме е видял да тичам навътре, най-вероятно някой, който е пил прекалено много — казвам по-скоро на Бейнс, отколкото на Сам.

Стоим на края на алеята, докато не пристига Анри. Щом спира, излиза от пикапа и поглежда към тлеещата къща в далечината.

— По дяволите! Кажи ми, че не си замесен в това — възкликва той.

— Не съм — отговарям.

Качваме се в пикапа. Анри потегля, но погледът му е прикован в димящите отломки.

— Вие, хора, ми миришете на пушек — казва Анри.

Никой от нас не отговаря и прекарваме остатъка от пътуването в мълчание. Сара седи в скута ми. Първо оставяме Сам, после Анри излиза от алеята и потегля към дома на Сара.

— Не искам да те оставям тази вечер — казва Сара.

— И аз не искам да те оставям.

Когато стигаме до къщата й, слизам с нея и я изпращам до вратата. Не иска да ме пуска, когато я прегръщам за лека нощ.

— Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш?

— Разбира се.

— Обичам те.

Усмихвам се.

— И аз те обичам.

Тя влиза вътре. Връщам се при пикапа, където ме чака Анри. Трябва да измисля начин да не разбере за това, което се случи тази нощ, за да не ме кара да напускаме Парадайс. Анри потегля и ни закарва вкъщи.

— Та какво се е случило с якето ти? — пита той.

— Беше в гардероба на Марк.

— Какво се е случило с главата ти?

— Ударих я, докато бързах да изляза от къщата в началото на пожара.

Той ме поглежда подозрително.

— Ти си този, който мирише на пушек.

Свивам рамене.

— Имаше доста от него.

— И как започна всичко?

— С пиянство, предполагам.

Анри кимва и завива надолу по нашия път.

— Е — казва той. — Ще бъде интересно да видим какво пише по вестниците в понеделник.

Обръща се и ме поглежда, изследвайки реакцията ми.

Замълчавам.

Да, мисля си, със сигурност ще е интересно.

Не мога да заспя. Лежа си в леглото и зяпам през мрака в тавана. Обаждам се на Сара и си говорим до три. Затварям и оставам да лежа с широко отворени очи. В четири се измъквам от леглото и излизам от стаята. Анри седи на кухненската маса и пие кафе. Поглежда към мен, под очите му има торбички, косата му е разрошена.