Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Ще можеш ли да ходиш? — питам.

— Мисля, че да.

— Следвай ме.

— Къде отиваме?

— Трябва да си намеря дрехи. Да се надяваме, че някой от футболистите ще има втори комплект дрехи за след тренировка.

Тръгваме през гората. Ще обиколя наоколо и ще претърся колите на другите за ново облекло.

— Какво се случи току-що, Джон? Какво се случва?

— Имаше пожар, ти беше там и аз те измъкнах.

— Това, което ти направи, е невъзможно.

— За мен е.

— Как така?

Поглеждам я. Надявах се никога да не ми се налага да й казвам това, което ще й кажа. Знаех, че може би е нереалистично, но аз всъщност се надявах да остана скрит в Парадайс, да живея нормален живот, да бъда нормално момче за малко. Анри винаги ми е казвал да не се сближавам прекалено много с никого. Защото, ако го направиш, в един момент човекът ще забележи, че си различен, и ще настоява за обяснение. А това означава, че ще трябва да напуснем. Сърцето ми бие. Ръцете ми треперят, но не защото ми е студено. Ако имам някаква надежда да остана или да ми се разминат последствията от това, което направих тази вечер, ще трябва да й кажа.

— Не съм този, за когото ме мислиш — казвам.

— А кой си?

— Аз съм номер четири.

— Какво трябва да значи това?

— Сара, може да ти прозвучи тъпо и идиотско, но това, което ще ти кажа сега, е истината. Трябва да ми повярваш.

Тя докосва с ръка страната на лицето ми.

— Щом казваш, че е истината, ще ти повярвам.

— Истината е.

— Кажи ми тогава.

— Аз съм извънземен. Аз съм четвъртото от девет деца, изпратени на Земята, след като планетата ни бе разрушена. Имам сили, които никое човешко същество не притежава, сили, които ми позволяват да правя неща като тези, които направих в къщата. Но тук, на Земята, има и други извънземни, които ме преследват, същите, които нападнаха планетата ми, и ако ме намерят, ще ме убият.

Очаквам да ми зашлеви шамар или да ми се изсмее, или да се разкрещи, или да се обърне и да побегне. Но тя спира и ме поглежда. Поглежда право в очите ми.

— Ти ми казваш истината — казва тя.

— Да, така е.

Гледам я в очите и искам да ми повярва. Тя дълго и изпитателно се взира в мен и накрая кимва.

— Благодаря ти, че спаси живота ми. Не ме интересува какво си и откъде идваш. За мен ти си Джон, момчето, което обичам.

— Какво?

— Обичам те, Джон, ти спаси живота ми и само това има значение.

— И аз те обичам, Сара. И винаги ще те обичам.

Обгръщам я с ръце и я целувам. След около минута тя се отдръпва.

— Хайде да отидем да ти намерим дрехи и да се върнем, така че хората да разберат, че сме добре.

Сара намира някакви дрехи в четвъртата кола, която проверяваме. Достатъчно подобни са на онези, които носех — дънки и риза — така че никой няма да забележи разликата. Когато стигаме къщата, оставаме колкото се може по-далече, без да губим възможност да наблюдаваме. Къщата се е срутила и сега не е нищо повече от една усукана купчина почернели въглени, напоени с вода. Тънки струйки дим се издигат от време на време и изглеждат страховито на нощното небе. Има три пожарни камиона. Преброявам шест полицейски коли. Девет комплекта мигащи светлини, но никакъв звук. Малко хора са си тръгнали. Избутани са назад, а къщата е оградена с жълта лента. Полицаите разпитват някои от хората. Петима пожарникари стоят насред всичко това и тършуват из отломките.

Тогава чувам: „Ето ги къде са!“ на висок глас зад мен. Всеки чифт очи в тълпата се обръща към мен. Отнема ми цели пет секунди, за да осъзная, че става дума за мен.

Четирима полицаи тръгват към нас. Зад тях има човек с тефтер и магнетофон в ръка. Докато търсехме дрехи, със Сара се разбрахме каква ще ни бъде версията. Аз съм заобиколил къщата, а тя е била отзад и е гледала пожара. Скочила е от прозореца на втория етаж заедно с кучетата, които са избягали. Наблюдавали сме огъня настрана от тълпата, но най-накрая сме се присъединили към нея. Обясних й, че не можем да кажем на никого за това, което се случи, нито дори на Сам или Анри, и че ако някой разбере истината, ще трябва да напусна града незабавно. Разбрахме се аз да отговарям на въпросите, а тя да се съгласява с всичко, което кажа.

— Ти ли си Джон Смит? — пита ме един от полицаите. Той е среден на ръст и с прегърбени рамене. Няма наднормено тегло, но далеч не е във форма с лекото си шкембе и цялостния си отпуснат вид.

— Да, защо?

— Двама души казаха, че са те видели да влизаш тичешком в къщата и след това да прелиташ от задната й страна като Супермен с кучетата и момичето в ръце.