Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Виждал ли си Сара? — питам го.

— Не — казва той.

Поглеждам назад към къщата. Все още излизат хора. Прозорците на мазето сияят в червено, пламъците трептят, блъскат се в стъклата. Един от прозорците е отворен. От него извира черен пушек и се понася по въздуха. Проправям си път през тълпата. Точно тогава експлозия разтърсва къщата. Всички прозорци на мазето се строшават. Някои от хората надават одобрителни възгласи. Пламъците са достигнали първия етаж и се движат бързо. Марк Джеймс стои пред тълпата, неспособен да отдели поглед от случващото се. Лицето му е осветено от оранжевата светлина. В очите му има сълзи, погледът му с отчаян, същият поглед, който видях по лицата на лориенците през първия ден от нападението. Колко странно нещо е да гледаш как всичко, което някога си познавал, се срутва. Огънят се разпространява враждебно, с пренебрежение. Всичко, което Марк може да направи, е да гледа. Пламъците започват да се издигат над прозорците на първия етаж. Усещаме горещината по лицата си от мястото, където стоим.

— Къде е Сара? — питам го аз.

Не ме чува. Хващам го за раменете и го разтърсвам. Той се обръща и ме поглежда с празнота, която подсказва, че все още не може да повярва на очите си.

— Къде е Сара? — питам отново.

— Не знам — отговаря той.

Започвам да си проправям път през тълпата, търся я и ставам все по-трескав. Всички наблюдават пожара. По топящата се винилова облицовка излизат мехурчета. Всички пердета на прозорците са изгорели. Входната врата зее отворена, а от горната й част струи пушек като водопад, обърнат с главата надолу. Виждаме навътре чак до кухнята, която е истински ад. От лявата страна на къщата огънят е достигнал втория етаж. И тогава всички го чуваме.

Продължителен ужасяващ писък. И лаещи кучета. Сърцето ми потъва. Всеки наоколо наостря уши, като дяволски се надява да не е чул това, което всички знаем, че чухме. И тогава викът се разнася отново. Не подлежи на съмнение. Идва бурно и този път не спира. Сред тълпата се надигат сподавени възгласи.

— О, не — казва Емили. — О, Боже, моля те, дано не е това!

Никой не продумва. Всички очи са облещени, гледат потресено нагоре. Сара и кучетата трябва да са някъде в задната част. Затварям очи и свеждам глава. Всичко, което мога да подуша, е димът. „Само помни какво е на карта“, беше ме предупредил Анри. Знам дяволски добре какво е на карта, гласът му все още ехти. Моят живот, а сега и този на Сара. Следва още един писък. Ужасен. Прерязващ.

Усещам погледа на Сам върху себе си. Той е виждал със собствените си очи моята огнеустойчивост. Но също така знае, че ме преследват. Оглеждам се наоколо. Марк е на колене и се клати напред-назад. Иска да се свърши. Иска кучетата да спрат да лаят. Но те не спират и той поема всяко излайване, сякаш го пробождат с нож в стомаха.

— Сам — казвам аз, така че само той да чуе. — Влизам.

Той затваря очи, поема дълбоко въздух и заковава поглед в мен.

— Върни се за нея — казва той.

Подавам му телефона си и му казвам да се обади на Анри, ако поради някаква причина не успея да се измъкна оттам. Той кимва. Тръгвам към външния край на тълпата, провирайки се между масата от тела. Никой не ми обръща внимание. Когато най-сетне излизам зад гърбовете на хората, хуквам като луд покрай оградата на двора и спринтирам към задната част на къщата, така че да вляза незабелязано. Кухнята е изцяло потънала в пламъци. Гледам я само за миг. Чувам Сара и кучетата. Сега звучат по-отблизо. Поемам си дълбоко дъх и с този дъх идват и други неща. Гняв. Решителност. Надежда и страх. Пускам ги да влязат, усещам ги всичките. Тогава скачам напред, профучавам през двора и нахлувам в къщата. Пламъците ме поглъщат мигновено и не чувам нищо друго освен пукането и бученето на огъня. Дрехите ми се подпалват. Пламъкът няма край. Тръгвам към предната част на къщата и виждам, че половината стълби са изгорели. Каквото е останало, е в пламъци и изглежда чупливо, но нямам време да ги изпробвам. Избързвам нагоре, но те се сгромолясват под тежестта ми, щом стигам средата. Пропадам заедно с тях, докато огънят лумва по-силно, сякаш някой го подклажда. Нещо пронизва гърба ми. Стискам зъби, докато все още задържам дъха си. Изправям се от отломъците и се заслушвам в писъците на Сара. Тя крещи и е изплашена, и ще умре, ще умре от кошмарна, злощастна смърт, ако не стигна до нея. Времето е кратко. Ще трябва да скоча до втория етаж.

Скачам, хващам се за ръба на пода и се издърпвам нагоре. Огънят се е разпрострял до другата страна на къщата. Тя и кучетата ми се падат някъде отдясно. Влизам със скок в коридора и проверявам стаите. Снимките по стените са изгорели в рамките си, не са нищо повече от почернели силуети, залепнали за стената. Тогава кракът ми пропада през пода, дъхът ми секва от изненада и аз вдишвам. Пушек и огън нахлуват в дробовете ми. Закашлям се. Покривам устата си с ръка, но това не помага особено. Димът и огънят прогарят дробовете ми. Падам на коляно и кашлям, задъхвайки се. Но яростта се надига в мен и аз отново се изправям, приведен напред, стиснал зъби, решен.