Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Това е ужасна идея — казва Сам. Поглежда ме. — Чак сега го осъзнавам.

— Защо мислиш така?

— Защото само преди три месеца човекът, който живее тук, напълни шкафчетата ни с кравешки тор и ме удари в тила с кюфте по време на обяда. А сега сме тук.

— Бас държа, че Емили вече е тук — казвам и го сръчквам с лакът.

Вратата води към фоайето. Кучетата се втурват покрай нас и изчезват в кухнята, която е напред по коридора. Виждам, че сега Аби държи пръчката. Посреща ни силна музика, която трябва да надвикаме, за да се чуем. В хола танцуват. В ръцете на повечето присъстващи има кенчета бира, други пият бутилирана вода или нещо газирано. Очевидно родителите на Марк са извън града. Целият футболен отбор е в кухнята, половината от тях са облечени с отборните си якета. Марк идва при нас и прегръща Сара. После ми стиска ръката. Вперва поглед в очите ми за секунда и след това го отклонява в друга посока. Не се ръкува със Сам. Дори не го поглежда. Може би Сам е прав. Това може и да се окаже грешка.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Влизайте. Бирата е в кухнята.

Емили е в отсрещния ъгъл и си говори с други хора. Сам поглежда към нея и пита Марк къде е тоалетната. Той му посочва пътя.

— Ей сега се връщам — казва ми Сам.

Повечето от момчетата са заобиколили барплота в средата на кухнята. Поглеждат към мен, когато влизаме със Сара. Аз поглеждам всеки един от тях подред и си вземам бутилка вода от кофата с лед. Марк подава на Сара бира, която отваря вместо нея. Начинът, по който я гледа, ме кара да осъзная, че все още му нямам никакво доверие. И едва сега схващам колко странна е цялата ситуация. Аз — тук, в къщата му, със Сара, бившата му приятелка. Радвам се, че Сам е с мен.

Посягам надолу и се заигравам с кучетата, докато Сам не излиза от банята. През това време Сара е стигнала до ъгъла на хола и се е заприказвала с Емили. Сам стои напрегнат до мен, осъзнал, че нямаме какво друго да правим, освен да отидем при останалите и да им кажем здрасти. Той си поема дълбоко въздух. В кухнята двама са запалили ъгъла на вестник не заради друго, а просто за да го погледат как гори.

— Да не забравиш да направиш комплимент на Емили — казвам на Сам, докато се приближаваме към тях. Той кимва.

— Ето къде сте били — казва Сара. — Помислих си, че сте ме оставили съвсем самичка.

— През ум не ми минава — казвам аз. — Здрасти, Емили. Как си?

— Добре — казва тя и се обръща към Сам. — Имаш готина прическа.

Сам я поглежда. Сръчквам го. Усмихва се.

— Мерси — казва той. — Изглеждаш много добре.

Сара ме поглежда многозначително. Свивам рамене и я целувам по бузата. Музиката е станала още по-силна. Сам си говори с Емили някак нервно, но тя се разсмива и той се поотпуска.

— Ти добре ли си? — пита ме Сара.

— Разбира се. Аз съм с най-красивото момиче на купона. Може ли въобще да е по-добре?

— О, я млък! — казва тя и ме боцва в стомаха.

Четиримата танцуваме около час. Футболистите не спират да пият. Някой се появява с бутилка водка и не след дълго един от тях — не знам кой — повръща в банята. Миризмата на повръщано се разнася из целия долен етаж. Друг пък заспива пиян на канапето в хола и останалите изрисуват лицето му с маркер. Групички постоянно влизат и излизат от вратата, която води към мазето. Нямам представа какво се случва долу. Не съм виждал Сара от десет минути насам. Оставям Сам, прекосявам хола и кухнята и се качвам по стълбите. Дебел бял килим на пода, картини и семейни портрети по стените. Някои от вратите на спалните са отворени. Други са заключени. Не виждам Сара. Слизам обратно по стълбите. Сам стои намръщен без компания в ъгъла. Отивам при него.

— Какво ти има? — питам.

Той поклаща глава.

— Не ме карай да те вдигна във въздуха и да те обърна с главата надолу, както направих с онзи в Атенс.

Усмихвам се, Сам обаче — не.

— Алекс Дейвис ме притисна — казва той.

Алекс Дейвис е друг от компанията на Марк Джеймс, уайт рисийвър в отбора. Той е третокурсник, висок и слаб. Никога досега не сме разменяли и дума и съответно знам много малко за него.

— Какво имаш предвид с „притисна“?

— Просто си поговорихме. Видя, че съм с Емили. Явно двамата са ходили през лятото.

— Е, и? Защо това те притеснява?

Той свива рамене.

— Просто е скапано и ме притеснява, окей?

— Сам, знаеш ли Сара и Марк колко дълго са били заедно?

— Доста дълго.

— Две години — казвам аз.

— Това не те ли притеснява? — пита той.

— Ни най-малко. На кого му пука за миналото й? Пък и защо не погледнеш Алекс — казвам аз и кимвам в неговата посока. Той се е прегърбил над барплота в кухнята, очите му примигват нервно, тънък слой пот блести по челото му. — Наистина ли мислиш, че й липсва да бъде с това?