Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Как го направи? — пита тя.

— Нямам представа — казвам. — Той е едно особено куче.

— Чу ли това, Бърни Косар? Той току-що те нарече особняк!

Бърни пуска пръчката в краката й. Потегляме към къщи, хванати за ръце, а денят вече се смрачава. Бърни Косар подтичва край нас през целия път навън. Главата му се върти във всички посоки, сякаш ни показва пътя и ни пази от всичко, което се крие или не се крие в мрака отвъд полезрението ни.

На кухненската маса са натрупани пет вестника, а Анри е на компютъра си. Лампата над главата му е включена.

— Нещо ново? — питам по навик, не заради друго. От месеци не е имало никаква интригуваща история и това е добре, но всеки път, когато го питам, без да искам, се надявам, че нещо ще изскочи.

— Всъщност мисля, че да.

Наострям уши, заобикалям масата и поглеждам иззад рамото на Анри в монитора.

— Какво?

— Вчера вечерта е имало земетресение в Аржентина. Шестнадесетгодишно момиче е извадило възрастен човек изпод купчина отломъци в малко градче близо до брега.

— Номер Девет?

— Виж сега, според мен със сигурност е една от нас. Но дали е номер Девет, или не, засега не е ясно.

— Защо? Какво толкова странно има в това да издърпаш човек от развалини?

— Виж — казва Анри и отива най-горе на страницата. Там има снимка на огромна бетонна плоча, дебела поне тридесет сантиметра, два метра и половина на дължина и още толкова на широчина. — Повдигнала е това чудо, за да го спаси. Сигурно тежи около пет тона. И погледни тук — казва той и отново връща на дъното на страницата. Осветява най-последното изречение. Там пише: „София Гарсия не бе открита за коментар“.

Прочитам изречението три пъти.

— Ами не е била открита — казвам.

— Именно. Тя не е отказала коментар, а не е била открита.

— Как са разбрали името й?

— Малко градче, по-малко от една трета от територията на Парадайс. Вероятно всички там знаят името й.

— Напуснала е, нали?

Анри кимва.

— Мисля, че да. Сигурно още преди да отпечатат броя. Това е основният недостатък на малките градчета — невъзможно е да останеш в сянка, незабелязан.

Въздъхвам.

— И на могадорианците им е трудно да останат незабелязани.

— Точно така.

— Гадно за нея — казвам и се изправям. — Кой знае какво е изоставила.

Анри ме поглежда скептично, отваря уста да каже нещо, но премисля и се връща към компютъра си. Аз се прибирам в стаята си. Слагам си в раницата чисти дрехи и учебниците, които ще ми трябват за деня. Пак на училище. Не го очаквам с нетърпение, макар че ще бъде хубаво да видя отново Сам, с когото не сме се срещали близо две седмици.

— Добре — казвам. — Тръгвам.

— Приятен ден! И умната.

— Ще се видим следобед.

Бърни Косар се втурва пред мен навън от къщата. Тази сутрин той е едно кълбо от енергия. Мисля, че се е пристрастил към сутрешните ни кросове и понеже не сме ги правили от седмица и половина, вече няма търпение да се върнем към тях. Той поддържа темпото ми през по-голямата част от времето. След като стигаме, започвам да го галя и да го чеша зад ушите.

— Добре, момче, прибирай се у дома — казвам. Той се обръща и поема в лек тръс обратно към къщи.

Спокойно си вземам душ. Когато привършвам, започват да пристигат и други ученици. Минавам по коридора, спирам пред шкафчето си, после отивам до това на Сам. Плясвам го по гърба. Той се стряска, но след това се ухилва широко, когато вижда, че съм аз.

— За момент си помислих, че ще трябва да наритам нечий задник — казва той.

— Това съм просто аз, приятелю мой. Как беше в Илинойс?

— Пфу! — казва той и завърта очи. — Леля ми ме караше да пия чай и да гледам повторенията на „Малка къща в прерията“ почти всеки ден.

Изсмивам се.

— Това звучи ужасно.

— Беше, повярвай ми — казва той и бърка в раницата си. — Това чакаше в пощата, когато се върнахме.

Подава ми новия брой на „Те се разхождат сред нас“. Започвам да го прелиствам.

— Няма ни дума нито за нас, нито за могадорианците — казва той.

— А, добре — казвам. — Сигурно се страхуват от нас, откакто ти ги навести.

— Да, бе, сигурно.

Над рамото на Сам виждам Сара да идва към нас. Марк Джеймс я спира на средата на коридора и й подава няколко листа оранжева хартия. Тя продължава по пътя си.

— Здравей, красавице — казвам аз, когато стига до нас. Тя се изправя на пръсти, за да ме целуне. Устните й имат вкус на ягодов балсам за устни.

— Здрасти, Сам. Как си?

— Добре. А ти? — пита той. Изглежда, че вече не се притеснява от нея. Преди инцидента с Анри, около месец и половина по-рано, присъствието на Сара го смущаваше и той нито смееше да я погледне в очите, нито знаеше къде да си дене ръцете. Но сега я гледа, усмихва се и говори уверено.