Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Вземам телефона си и пиша съобщение на Сара. Винаги й пращам съобщения, когато не мога да заспя, или тя го прави, когато на нея не й се спи. Тогава си говорим колкото ни трябва, за да се уморим. Тя ми се обажда двадесет секунди след като натискам бутона „изпрати“.

— Хей, здрасти — отговарям.

— Не можеш да заспиш?

— Не.

— Какво има? — пита тя. Прозява се от другата страна на линията.

— Просто ми липсваше, това е всичко. Лежа си в леглото и гледам тавана от час някъде.

— Глупчо. Видя ме преди около шест часа.

— Ще ми се все още да си тук — казвам аз. Тя изохква. Мога да я чуя, че се усмихва насред тъмнината. Завъртам се настрани и държа телефона между ухото и възглавницата си.

— Е, и на мен ми се ще все още да съм там.

Говорим си двадесет минути. Последната половина от разговора се състои единствено в това да си лежим и да слушаме другия как диша. Чувствам се по-добре след разговора със Сара, но сега ми е още по-трудно да заспя.

За пръв път, откакто сме в Охайо, нещата се поуспокояват за известно време. Училището свършва без много шум и излизаме в единадесетдневна зимна ваканция. Сам и майка му прекарват по-голямата част от нея на гости у леля му в Илинойс. Сара си остава вкъщи. Прекарваме заедно Коледа. Целуваме се, когато настъпва Нова година. Въпреки снега и студа или като ответен удар срещу тях ние си правим дълга разходки в гората зад нашата къща, държим се за ръце, целуваме се, дишаме мразовития въздух под ниските сиви небеса на зимата. Прекарваме все повече време заедно. Не минава и ден от ваканцията, в който да не сме се видели поне веднъж.

Вървим, хванати за ръце, под белия чадър от сняг, който се е натрупал по клоните на дърветата. Тя е с фотоапарата си и от време на време спира, за да снима. Повечето от снега на земята лежи недокоснат, ако не се броят следите, които направихме на излизане от гората. Сега ги проследяваме обратно, а Бърни Косар ни повежда, хвърляйки се от трънак на трънак. Гони зайци сред плетениците от трънливи храсти, лае катериците на дърветата. Сара носи черни наушници. Бузите и върха на носа й са зачервени от студа и правят очите й да изглеждат още по-сини. Не мога да й се нагледам.

— Какво? — казва тя с усмивка.

— Просто се възхищавам на гледката.

Тя върти очи. В по-голямата си част гората е гъста, с изключение на случайните открити места, на които непрестанно се натъкваме. Не съм сигурен докъде се простира гората, в която и да е посока, но колкото и да се разхождаме, още не сме стигали края й.

— Сигурна съм, че тук е красиво през лятото — казва Сара. — Сигурно ще можем да си правим пикници на поляните.

В гърдите ми назрява болка. Лятото е след цели пет месеца и ако Анри и аз останем до май, ще сме направили седем месеца в Охайо. Това ще е най-дългото време, в което сме се задържали на едно място.

— Да — съгласявам се аз.

Сара ме поглежда.

— Какво?

Отвръщам й с въпросителен поглед.

— Как така „какво“?

— Не беше много убедително — казва тя.

Гъмжило от гарвани прелита над нас, грачейки шумно.

— Просто ми се ще да беше лято сега.

— И на мен. Не мога да повярвам, че утре пак сме на училище.

— Ох, не ми напомняй.

Навлизаме в още едно сечище, по-голямо от останалите, което образува почти идеален кръг с диаметър тридесет метра. Сара пуска ръката ми, затичва се към центъра му и се хвърля в снега, смеейки се. Завърта се по гръб и започва да прави снежен ангел. Скачам до нея и правя същото. Върховете на пръстите ни едва се докосват, докато правим крилете. Изправяме се.

— Сякаш се държим за криле — казва тя.

— Това възможно ли е? — питам. — Имам предвид, как ще летим, ако се държим за крилете?

— Разбира се, че е възможно. Ангелите могат да правят каквото си искат.

Тогава тя се обръща и се сгушва в мен. Студеното й лице във врата ми ме кара да отдръпна от нея.

— Ааа! Лицето ти е като лед.

Тя се разсмива.

— Ела да ме стоплиш.

Прегръщам я и я целувам под откритото небе, заобиколен от дърветата. Наоколо е пълна тишина, нарушавана единствено от птиците или свличането на някоя купчинка сняг от клоните на близките дървета. Две студени лица, силно притиснати едно в друго. Бърни Косар идва на бегом, останал без дъх, с висящ език и размахана опашка. Излайва и сяда в снега, втренчен в нас, а главата му е килната на една страна.

— Бърни Косар! Зайци ли ходи да гониш? — пита Сара.

Той излайва два пъти, затичва се и се изправя, опрян в краката й. Изджавква отново, отскача назад и поглежда нагоре с очакване. Тя взема пръчка от земята, отръсква снега от нея и я запраща към дърветата. Той я подгонва и изчезва от поглед. Изниква от гората десет секунди по-късно, но вместо да дойде от мястото, от което влезе в нея, се задава от другата страна на поляната. И двамата със Сара се обръщаме, за да го видим.