Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Сядаме на масата и започваме да ядем, без да си кажем и дума. Не мога да спра да мисля за Сара. Гледам с празен поглед в чинията си. Не съм гладен, но все пак се опитвам да натикам храната в гърлото си. Успявам да погълна няколко хапки, но после избутвам чинията пред себе си и потъвам в мълчание.

— Та все пак ще ми кажеш ли? — пита Анри.

— Да ти кажа какво?

— Какво те мъчи.

Свивам рамене.

— Не знам.

Той кимва и продължава да яде. Затварям очи. Все още долавям аромата на Сара по яката на ризата ми, усещам ръката й върху лицето си. Устните й върху моите, допира на косата й, когато прокарвах пръсти през нея. Единственото, за което съм в състояние да мисля, е какво ли прави тя в момента и как ми се иска все още да беше тук.

— Мислиш ли, че е възможно за нас да бъдем обичани? — питам аз.

— За какво говориш?

— От хора. Мислиш ли, че могат да ни обичат, имам предвид, наистина да ни обичат.

— Мисля, че могат да ни обичат така, както се обичат един друг, особено ако не знаят какви сме, но не мисля, че е възможно ти да обичаш човешко същество така, както би обичал момиче от Лориен — казва той.

— Защо?

— Защото дълбоко в себе си ние сме различни от тях. И обичаме по различен начин. Един от даровете на планетата ни е да обичаме напълно. Без ревност, несигурност или страх. Без дребнавост. Без гняв. Може да изпитваш и силни чувства към Сара, но те не са такива, каквито би изпитал към момиче от Лориен.

— Нямам много лориенски момичета на разположение.

— Още една причина да внимаваш със Сара. В някакъв момент, ако издържим достатъчно дълго, ще трябва да съживим расата си и да населим планетата. Ясно е, че ще мине много време, преди да ти се наложи да се тревожиш за това, но не бих разчитал на Сара за твой партньор.

— Какво ще се случи, ако се опитаме да имаме деца от хора?

— Вече се е случвало много пъти. Обикновено се ражда някакъв изключителен и надарен човек. Някои от най-великите личности в историята на Земята са продукт на смесването между двете ни раси, включително Буда, Аристотел, Юлий Цезар, Александър Велики, Чингис хан, Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Томас Джеферсън и Алберт Айнщайн. Много от древногръцките богове, за които повечето хора вярват, че са митологични, са всъщност деца на човеци и лориенци, най-вече защото тогава доста по-често сме пребивавали на тази планета и сме им помагали да развият цивилизацията си. Афродита, Аполон, Хермес и Зевс — всички те са били истински и са имали по един родител от Лориен.

— Значи е възможно.

— Беше възможно. В сегашното ни положение е безразсъдно и непрактично. Всъщност, въпреки че не знам кой пореден номер е или къде се намира, едно от децата, които пристигнаха на Земята с нас, беше дъщерята на най-добрите приятели на родителите ти. Те се шегуваха, че съдбата ви е отредила да се съберете. Пък може и да са били прави.

— Значи какво да правя?

— Порадвай се на времето, прекарано със Сара, но не се привързвай прекалено много към нея и не допускай тя да се привърже прекалено много към теб.

— Сериозно ли?

— Имай ми доверие, Джон. За нищо друго, ако щеш, не ми вярвай, но ме послушай за това.

— Вярвам на всичко, което ми казваш, дори да не искам.

Анри ми намигва.

— Добре — казва той.

Отивам си в стаята и се обаждам на Сара. Мисля си за това, което Анри ми каза, преди да звънна, но не мога да се сдържа. Привързан съм към нея. Мисля, че съм влюбен в нея. Говорим си два часа. Когато разговорът свършва, вече е полунощ. Лягам на леглото си и се усмихвам в тъмнината.

Денят гасне в мрак. Топлата нощ носи мек вятър, а по небето са разпръснати неравномерно блещукащи светлини, облаци, които се преливат в лъчистите тонове на синьото, червено и зеленото. Първо има фойерверки. Фойерверки, които прерастват в нещо друго, по-шумно, по-застрашително, охканията и ахканията се превръщат в писъци и викове. Избухва хаос. Хората тичат, децата плачат. Аз, застанал на средата на всичко това, гледам, без да имам каквато и да е възможност да им помогна. Воините и зверовете прииждат от всички посоки, както и преди съм виждал да става, бомби падат непрекъснато и така гърмят, че ушите ме заболяват, а кънтежа им усещам под диафрагмата си. Толкова е оглушително, че зъбите ме болят. Лориенците отвръщат на атаката с такава енергичност, с такава смелост, че се чувствам горд да бъда сред тях, да бъда един от тях.

Тогава изчезвам; профучавам през въздуха със скорост, от която светът под краката ми се слива в общо петно и не мога да видя нищо конкретно. Когато спирам, се оказвам на пистата на летище. На пет метра от мен има сребрист космически кораб и около четиридесет лориенци са на рампата, която води до входа му. Две жени вече са влезли и стоят на вратата, вперили поглед в небето — младо момиче и жена на възрастта на Анри. Тогава виждам себе си на четири годинки, плача, раменете ми са отпуснати. Много по-млада версия на Анри стои точно зад мен. Той също гледа към небето. Приклекнала на коляно, пред мен стои баба ми и ме държи за раменете. Дядо ми е зад нея, лицето му е вкаменено, разсеяно, стъклата на очилата му събират светлината от небето.