Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Какво ще правим? — пита тя.

Стоя и я гледам. Носи червено горнище на анцуг с качулка и с цип отпред. Ципът е затворен само до средата. Тя се усмихва и ме поглежда от долу на горе.

— Ела насам — казва тя и протяга ръка към мен.

Отивам при нея и тя задържа ръката ми в своята. Гледа към мен, премрежила поглед заради светлината на лампите над нас. Щраквам с пръсти със свободната си ръка и светлината изгасва.

— Как го направи?

— Магия — казвам.

Сядам до нея. Тя прибира няколко небрежни кичура коса зад ухото си, навежда се към мен и ме целува по бузата. Хваща с ръка брадичката ми, придърпва устните ми до нейните и ме целува отново — нежно, внимателно. Цялото ми тяло потреперва в отговор. Тя се отдръпва, но ръката й все още е на брадичката ми. Проследява веждата ми с палеца си.

— Наистина ми липсваше — казва тя.

— И ти на мен.

И двамата притихваме. Сара прехапва долната си устна.

— Нямах търпение да се върна — казва тя. — Докато бях в Колорадо, единственото, за което си мислех през цялото време, беше ти. Дори когато си играех с животните, ми се щеше и ти да си там с мен и да се занимаваш с тях. Тази сутрин най-накрая тръгнахме и цялото пътуване беше ужасно, въпреки че с всеки изминат километър се приближавах по-близо до теб.

Тя се усмихва най-вече с очи, а устните й са тънък, обърнат нагоре полумесец, който държи зъбите й скрити. Целува ме отново, бавно и нежно отначало. И двамата седим на ръба на леглото, нейната ръка е на бузата ми, а моята — на кръста й. Усещам стегнатия й контур под връхчетата на пръстите си, усещам вкуса на ягодовия гланц на устните й. Придърпвам я към себе си. Имам чувството, че не мога да се доближа достатъчно до нея, въпреки че телата ни са плътно едно до друго. Ръката ми се плъзва нагоре по гърба й, а кожата й на допир е гладък порцелан. Ръцете й са в косата ми и двамата дишаме тежко. Падаме в леглото настрани. Очите ни са затворени. Не спирам да си отварям очите, за да я видя. Стаята е тъмна, само лунната светлина влиза през прозорците. Тя ме хваща, че я наблюдавам, и спираме да се целуваме. Опира челото си в моето и ме поглежда в очите.

Слага ръка на врата ми, придърпва ме към себе си и изведнъж отново започваме да се целуваме. Впримчени. Преплетени. Ръцете на всеки увити около другия. Съзнанието ми е изчистено от всякакви напасти, които обикновено го посещават, от всякакви мисли за други планети, освободено от лова и преследването на могадорианците. Сара и аз се целуваме на леглото, все повече се влюбваме един в друг. Нищо извън това не е от значение.

В този момент вратата на всекидневната се отваря. И двамата подскачаме.

— Анри се прибра — казвам.

Бързо се изправяме, изглаждаме гънките по дрехите си, усмихваме се — това е тайна, която принадлежи на двама ни и ни кара да се кикотим на излизане от спалнята, хванати за ръце. Анри слага плик с покупки на кухненската маса.

— Здравей, Анри — казва Сара.

Той й се усмихва. Тя пуска ръката ми, отива при него и го прегръща и двамата започват да си говорят за пътуването й до Колорадо. Излизам, за да прибера останалите покупки. Дишам студения въздух и се опитвам да разкарай напрежението от крайниците си заради това, което се случи, както и разочарованието, че Анри се прибра точно сега. Все още дишам тежко, когато вземам останалите покупки и ги пренасям вкъщи. Сара разказва на Анри за някои от котките в клиниката.

— И не ни донесе нито една?

— Анри, знаеш, че с удоволствие бих ви донесла някоя, ако ми бяхте поръчали — казва Сара, кръстосала ръце пред гърдите си и изпънала крак настрани.

Той й се усмихва.

— Знам.

Анри прибира покупките, а Сара и аз се отправяме навън към мразовития въздух, за да се поразходим, преди майка й да дойде да я прибере. Бърни Косар идва с нас. Изпреварва ни и изтичва напред. Сара и аз сме се хванали за ръце и вървим през двора, а температурата е малко над нулата. Снегът се топи, земята е мокра и кална. Бърни Косар изчезва за кратко в гората и се връща обратно тичешком. Долната му половина е мръсна.

— Кога ще дойде майка ти? — питам.

Тя си поглежда часовника.

— Двадесет минути.

Кимвам.

— Толкова се радвам, че се прибра.

— Аз също.

Отиваме до началото на гората, по навътре е прекалено тъмно, за да влезем. Вместо това се въртим из двора ръка за ръка, а от време на време спираме, за да се целунем пред нашите свидетели — луната и звездите. Никой не проговаря за това, което току-що се случи, но си личи, че и двамата мислим за него. Тъкмо завършваме първата обиколка и майката на Сара спира на алеята. Подранила е с десет минути. Сара се затичва и я прегръща. Връщам се до нас и вземам чантата й. След като си казваме довиждане, отивам до пътя и гледам как задните им фарове изчезват в далечината. Пооставам малко навън и след това с Бърни Косар се прибираме вкъщи. Анри е приготвил вечерята до половината. Изкъпвам кучето. Когато приключвам с това, вечерята е готова.