Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Дърветата на двора са наши стражи, клоните им са замръзнали като фигурки от кухо стъкло, а върху всеки от тях е натрупана педя мек, пухкав сняг. Навсякъде газим в сняг до коленете, освен в онази малка част от двора, която Анри разчисти. Бърни Косар седи и гледа от задната веранда. Дори той не иска да има нищо общо със снега.

— Сигурен ли си за това? — питам.

— Трябва да се научиш да го използваш — казва Анри. Над рамото му с нездрав интерес гледа Сам. За пръв път ме вижда да тренирам.

— Колко дълго ще гори това? — питам.

— Не знам.

Нося леснозапалим костюм, направен почти изцяло от естествени влакна, напоени с масла, някои от които са бавно горящи, а други не. Бързам да го запаля само за да се отърва от миризмата, от която очите ми сълзят. Поемам си дълбоко въздух.

— Готов ли си? — пита той.

— По-готов не мога да бъда.

— Не дишай. Нямаш имунитет нито от пушек, нито от изпарения и вътрешностите ти ще изгорят.

— Това ми изглежда глупаво — казвам аз.

— Това е част от обучението. Ловкост под напрежение. Трябва да се научиш да правиш няколко неща едновременно, докато си в пламъци.

— Но защо?

— Защото когато дойде битката, те ще са много повече от нас. Огънят ще бъде един от най-силните ни съюзници. Трябва да се научиш да се биеш, докато гориш.

— Уф!

— Ако ти стане нещо, скочи в снега и се овъргаляй.

Поглеждам към Сам, който се е ухилил до ушите. В ръката си държи червен пожарогасител за всеки случай.

— Знам — казвам.

Всички замлъкваме, докато Анри се оправя с кибрита.

— С този костюм приличаш на снежния човек Йети — казва Сам.

— Да го духаш, Сам! — отвръщам аз.

— Готови — казва Анри.

Поемам си дълбоко въздух миг преди той да докосне костюма с клечка кибрит. Огънят лумва по цялото ми тяло. Неестествено ми е да си държа очите отворени, но го правя. Поглеждам нагоре. Огънят се извисява на два метра и нещо над мен. Целият свят е обгърнат в оттенъците на оранжевото, червеното и жълтото, които танцуват пред очите ми. Усещам горещината, но съвсем леко, както човек би усетил слънчеви лъчи в летен ден. Нищо повече.

— Давай! — изкрещява Анри.

Вдигам ръцете си настрани, държа очите си широко отворени, задържам дъха си. Чувствам се сякаш се нося във въздуха. Влизам в дълбокия сняг, той започва да цвърчи и да се топи под краката ми. Малки поточета бликват там, където стъпвам. Протягам дясната си ръка и вдигам циментова тухла, която ми тежи повече от обикновено. Дали е, защото не дишам? Или заради напрежението от огъня?

— Не губи време! — провиква се Анри.

Мятам тухлата с всичка сила към едно сухо дърво на петнадесетина метра от мен. Ударът го кара да се строши на милиони малки парченца и на негово място остава празнина в гората. Тогава вдигам три топки за тенис, напоени с бензин. Жонглирам с тях във въздуха, като ги превъртам една над друга. Дърпам ги към тялото си. Те се подпалват, но аз не спирам да жонглирам и докато правя това, вдигам една дълга тънка метла. Затварям очи. Тялото ми е топло. Чудя се дали се потя. Ако е така, сигурно потта се изпарява в момента, в който достигне повърхността на кожата ми.

Стискам зъби, отварям очи, тласвам тялото си напред и насочвам всичките си сили към самата сърцевина на метлата. Тя експлодира, разцепвайки се на малки късчета. Не допускам нито едно от тях да падне, а ги държа във въздуха. Всичките заедно приличат на облак прах, който се рее над земята. Дърпам ги към себе си и ги оставям да изгорят. Дървото пука насред трептенето и бученето на пламъците. Карам ги да се съберат отново в едно много стегнато огнено копие, което изглежда сякаш току-що е изскочило от дълбините на ада.

— Идеално! — провиква се Анри.

Изминала е една минута. Дробовете ми започват да горят от огъня, от задържания въздух. Влагам всичко от себе си в копието и го мятам толкова силно, че то профучава като куршум, уцелва дърво, стотици малки пламъчета се разпръсват наоколо и изгасват почти веднага. Надявах се, че изсъхналото дърво ще се запали, но това не стана. Също така съм изпуснал топките за тенис. Те пращят в снега на метър и половина от мен.

— Забрави за топките — извиква Анри. — Дървото! Хвани дървото.

Мъртвото дърво изглежда ужасяващо със своите крайници, поразени от артрит, открояващи се на безкрайната белота зад тях. Затварям очи. Не мога да сдържа дъха си много повече. Безсилие и гняв се надигат в мен, подхранени от огъня, неудобния костюм и изпитанията, които са ми останали. Концентрирам се върху големия клон, който стърчи от ствола на дървото, и се опитвам да го отчупя, но не става. Стискам зъби, сбърчвам вежди и най-накрая по въздуха проехтява звучен трясък, като изстрел на ловна пушка. Клонът полита към мен. Хващам го с ръце и го вдигам над главата си. Нека гори, мисля си. Сигурно е около шест метра на дължина. В крайна сметка се подпалва и аз го вдигам във въздуха на четиринадесет-петнадесет метра над мен. Без да го докосвам, го забивам право в земята, сякаш предявявам правата си върху завоюваната от мен територия, като някой рицар от стария свят, който се е изправил на върха на хълма, след като е спечелил войната. Димящата пръчка се клатушка напред-назад, а пламъчета танцуват по горната й половина. Отварям уста, инстинктивно си поемам въздух, пламъците плъзват навътре и изведнъж усещам горене, което се разпростира по цялото ми тяло. Прекалено ужасен съм и ме боли толкова много, че не знам какво да правя.