Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Какво правиш? — прошепва Анри.

— Нямам представа — казвам. — Но се надявам да се получи.

Точно когато съзирам върха на шапката на първия могадорианец, с всичка сила се затичвам към вратата и скачам малко преди перваза на терасата. Политаме в нощното небе. Три-четири секунди се носим над земята. Виждам как колите се движат по улицата под нас. Виждам хората по тротоара. Не знам къде ще се приземим, нито дали тялото ми ще издържи цялата тежест на раменете ми, когато това стане. Когато падаме на покрива на една къща на отсрещния тротоар, аз се строполявам с Анри и Сам отгоре ми. Изкарват ми въздуха и имам чувството, че краката ми са счупени. Сам тръгва да се изправя, но Анри го задържа долу. Издърпва ме до най-отдалечения край на покрива и ме пита дали мога да използвам телекинезата си, за да сваля него и Сам на земята. Мога и го правя. Казва ми, че трябва да скоча. Изправям се на краката си, които все още са несигурни и ме болят, и точно преди да скоча, се обръщам и виждам тримата могадорианци да стоят на терасата от другата страна на улицата. Изглеждат объркани. Мечовете им проблясват. Не губим нито секунда и им се изплъзваме, без да ни видят.

Стигаме до пикапа на Сам. Анри и приятелят ми помагат да ходя. Бърни е там и ни чака. Решаваме да зарежем пикапа на Анри, защото най-вероятно могадорианците знаят как изглежда и ще го проследят. Излизаме от Атенс и Анри подкарва обратно към Парадайс, който си е наистина рай след такава нощ. Заспивам веднага.

Събуждам се, когато паркираме на алеята ни. Още е тъмно. Сам ме поглежда.

— Невероятно! — казва той и се усмихва. — Това е най-якото нещо, което някога съм чувал.

Поглеждам го и виждам потвърждението, което цял живот е търсил, положителния отговор, че времето, което е прекарал с нос, забит в конспиративните брошури в търсене на улики около изчезването на баща си, не е било похабено напразно.

— Наистина ли имаш защита от огън? — пита той.

— Да — казвам.

— Боже, това е велико!

— Мерси, Сам.

— Можеш ли да летиш? — пита той. Отначало решавам, че се шегува, но после виждам, че не е така.

— Не мога да летя. Имам защита от огън и мога да карам ръцете ми да светят. Имам телекинетични способности, които се научих да използвам едва вчера. Скоро би трябвало да се проявят още завети. Поне ние така мислим. Нямам представа обаче какви ще са, преди да са се развили.

— Надявам се, че ще се научиш да ставаш невидим — казва Сам.

— Дядо ми го можеше. И всичко, което докосваше, също ставаше невидимо.

— Сериозно?

— Да.

Той започва да се смее.

— Аз все още не мога да повярвам, че вие двамата сте карали сами чак до Атенс — казва Анри. — Вие наистина сте голяма работа. Когато спряхме за бензин, видях, че регистрационният номер е изтекъл преди четири години. Наистина не разбирам как сте се справили, без да ви спрат.

— Е, отсега нататък вече можете да разчитате на мен — казва Сам. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да спрем могадорианците. Най-вече, защото съм убеден, че именно те са отвлекли баща ми.

— Благодаря ти, Сам — казва Анри. — Най-важното нещо, което можеш да сториш, е да си мълчиш за тайната ни. Ако някой друг разбере, това може да доведе до нашата смърт.

— Не се притеснявайте. Никога няма да кажа на никого. Не искам Джон да си използва силите срещу мен.

Разсмиваме се, отново благодарим на Сам и той подкарва пикапа си. Анри и аз влизаме в къщата. Изтощен съм, въпреки че спах по пътя на връщане. Лягам на канапето. Анри сяда на стол срещу мен.

— Сам няма да издаде нищо — казвам.

Той не отговаря, гледа единствено в пода.

— Те не знаят, че сме тук — продължавам аз.

Той ме поглежда.

— Не знаят — казвам. — Ако знаеха, щяха сега да ни проследят.

Той не казва нищо. Не издържам.

— Няма да напусна Охайо само заради някакви предположения.

Анри се изправя.

— Радвам се, че си намерил приятел. И смятам, че Сара е страхотна. Но не можем да останем. Започвам да събирам багажа — казва той.

— Не.

— Когато приключим с багажа, ще отидем в града и ще купим нов пикап. Трябва да се разкараме оттук. Може и да не са ни проследили, но знаят, че за малко не ни хванаха и че може все още да сме наблизо. Вярвам, че мъжът, който се е обадил на списанието, наистина е заловил един от тях. Това беше неговата история — че е хванал един, че го е измъчвал, докато проговори, и после го е убил. Не знаем с какви проследяващи технологии разполагат, но не мисля, че ще им отнеме много да ни открият. И когато това стане, ще умрем. Заветите ти се проявяват и силата ти расте, но въобще не си готов да се биеш с тях.