Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не сме тези, за които ни мислиш — казва той и спира. Сам запазва мълчание, докато наблюдава Анри. Не мога да прочета изражението на лицето му и нямам представа какво смята да му каже. Дали отново ще си измисли някаква сложна история, или за пръв път ще каже истината. Наистина се надявам да е второто. Той ме поглежда и аз кимвам в съгласие.

— Дойдохме на Земята преди десет години от планета, наречена Лориен. Тук сме, защото тя беше разрушена от жителите на друга планета на име Могадор. Разрушиха я заради природните й богатства, защото бяха превърнали собствената си планета в гниеща помийна яма. Дойдохме тук, за да се скрием, докато успеем да се завърнем на Лориен, което и ще направим някой ден. Но могадорианците дойдоха след нас. И ни издирват. Освен това мисля, че те се опитват да превземат Земята. Затова вчера дойдох тук, за да разбера повече.

Сам не казва нищо. Ако аз му бях казал толкова неща, със сигурност нямаше да ми повярва и щеше да се ядоса, но му ги казва Анри, а той притежава една определена почтеност, която винаги съм усещал и нямам съмнение, че Сам също я усеща. Той ме поглежда.

— Бях прав — ти си извънземен. Не се шегуваше, когато си го призна — ми казва Сам.

— Да, беше прав.

Обръща се отново към Анри.

— А онези истории, дето ми ги наговори на Вси светии?

— Не. Тези си бяха точно това — казва Анри. — Абсурдни истории, които ме караха да се смея, когато се натъквах на тях в Интернет, нищо повече. Но това, което току-що ти казах, е самата истина.

— Ами… — казва Сам, който притихва, търсейки думи. — Какво се случи току-що?

Анри кимва към мен.

— Определени сили на Джон са в процес на развитие. Телекинезата е една от тях. Когато те бутнаха, Джон те спаси.

Сам все още се усмихва до мен и ме гледа. Когато и аз го поглеждам, той кимва.

— Знаех си, че си различен — казва той.

— Излишно е да споменавам — казва Анри на Сам — че ще трябва да си мълчиш за това. — Той поглежда към мен: — Имаме нужда от информация и трябва да се разкараме оттук. Най-вероятно те са наблизо.

— Онези горе може още да са в съзнание.

— Да отидем да си поговорим с тях.

Анри прави няколко крачки, вдига пистолета от земята и вади пълнителя. Пълен е. Маха куршумите и ги слага на етажерка наблизо. Пъхва пълнителя обратно и мушва оръжието под колана на дънките си. Помагам на Сам да се изправи и всички се качваме по стълбите на втория етаж. Мъжът, когото занесох горе с телекинезата си, все още се бори с оковите си. Другият седи неподвижно. Анри отива при него.

— Беше предупреден — казва Анри.

Мъжът кимва.

— Сега ще говориш — казва Анри и отлепя тиксото от устата му. — И ако не го направиш… — той дърпа назад плъзгача на пистолета и го насочва към гърдите му. — Кой те посети?

— Бяха трима — казва той.

— Е, и ние сме трима. Кой го интересува? Продължавай!

— Казаха ми, че ако се появите и проговоря, ще ме убият — казва мъжът. — Нищо повече няма да чуете.

Анри опира цевта на оръжието в челото му. Поради някаква причина това ме кара да се чувствам неудобно. Пресягам се и премествам пистолета надолу, така че да сочи само към пода. Анри ме поглежда озадачено.

— Има и други начини — казвам.

Анри вдига рамене и оставя пистолета на земята.

— Имаш думата — казва той.

Заставам на метър и половина от човека. Той ме поглежда уплашено. Тежък е, но след като хванах Сам, докато политаше надолу, знам, че мога да вдигна и него. Протягам ръце, а тялото ми е напрегнато от концентрацията. Отначало нищо не става, но после много бавно той започва да се издига от земята. Опитва се да шава, но е залепен за стола и няма какво да направи по въпроса. Съсредоточавам всичко в себе си и все пак с периферното си зрение виждам, че Анри се усмихва от гордост и че Сам прави същото. Вчера не можех да вдигна топка за тенис, а сега повдигам стол със стокилограмов мъж на него. Колко бързо се е развил заветът.

Когато го издигам на нивото на очите си, превъртам стола, така че да виси с главата надолу.

— Е, сериозно ли? — изкрещява човекът.

— Започвай да говориш.

— Не! — крещи той. — Казаха, че ще ме убият.

Пускам стола и той пада. Мъжът изпищява, но аз го задържам точно преди да се блъсне в земята. Издигам го пак нагоре.

— Бяха трима! — изкрещява той бързо. — Появиха се в деня, в който разпространихме списанията. Същата вечер.

— Как изглеждаха? — пита Анри.

— Като призраци. Бяха бледи, почти като албиноси. Носеха слънчеви очила, но когато отказахме да говорим, един от тях си свали очилата. Имаха черни очи и остри зъби, но не изглеждаха естествено като тези на животните. Техните изглеждаха сякаш са били счупени и изпилени. Всичките носеха дълги шлифери и шапки, като в някакъв тъп филм за шпиони. Какво още искате, по дяволите?