Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Той се обръща и избързва след мъжа. Гледам ги как се отдалечават и щом изчезват от поглед, тръгвам към къщата. Прозорците са тъмни, всеки от тях е покрит с бял транспарант. Нищо не виждам вътре. Заобикалям къщата и минавам отзад. Там има малък вътрешен двор, покрит с бетон, който води към задната врата. Заключена е. Правя пълен кръг около къщата. Избуяли треволяци и храсти, останали от лятото. Пробвам един прозорец. Заключен. Всичките са заключени. Дали да не счупя някой? Разтърсвам се за камъни сред трънаците и в момента, в който виждам един, го вдигам от земята, без да го докосвам, но ми хрумва идея, толкова луда, че даже може да проработи.

Пускам камъка и отивам до задната врата. Обикновена ключалка, не е секретна брава. Поемам си дълбоко въздух, затварям очи, съсредоточавам се и хващам топката на бравата. Разклащам я. Мислите ми преминават от главата, към сърцето, до стомаха. Там се концентрира всичко. Стисвам по-здраво, дъхът ми е спрял в очакване, докато се опитвам да си представя вътрешния механизъм. Тогава усещам и чувам щракване в ръката, хванала топката. По лицето ми се прокрадва усмивка. Завъртам топката и вратата се отваря. Не мога да повярвам, че съм способен да отключвам врати само като си представям какво има в тях.

Кухнята е изненадващо чиста, повърхностите са избърсани, в мивката няма мръсни чинии. На плота има пресен хляб. Минавам по тесен коридор и влизам във всекидневната, чиито стени са покрити със спортни плакати и знаменца, а в един от ъглите стои широкоекранен телевизор. Вратата към спалнята е от лявата страна. Подавам си главата вътре. Цари пълно безредие, завивките на леглото са хвърлени на една страна, върху дрешника има още разхвърляни вещи. Разнася се отвратителната смрад на мръсно пране, покрито с пот, която никога не е засъхвала.

В предната част на къщата до вратата се издига стълбище, което стига до втория етаж. Тръгвам нагоре. Третото стъпало изскърцва под крака ми.

— Ехо? — провиква се глас от върха на стълбището.

Замръзвам, затаил дъх.

— Франк, ти ли си?

Запазвам мълчание. Чувам как някой става от стол, скърцането на приближаващи се стъпки по дървения под. На върха на стълбището се показва мъж. Тъмна рошава коса, бакенбарди, небръснато лице. Не е толкова едър, колкото онзи, който си тръгна по-рано, но не е и точно дребен.

— Кой си ти, по дяволите? — пита той.

— Търся един приятел — казвам.

Той се намръщва, изчезва и се появява отново десет секунди по-късно с дървена бейзболна бухалка в ръка.

— Как влезе тук?

— На твое място бих оставил бухалката.

— Как влезе тук?

— По-бърз съм и съм много по-силен от теб.

— Да, бе, как не!

— Търся мой приятел. Дошъл е тук тази сутрин. Искам да знам къде е.

— Ти си един от тях, а?

— Не знам за какво говориш.

— Ти си един от тях! — извиква той. Държи бухалката, както бейзболист би я хванал, ръцете му са се вкопчили в тънката основа, готов да замахне. В очите му личи истински страх. Стиснал е здраво зъби.

— Ти си един от тях! Защо просто не ни оставите на мира?!

— Не съм един от тях. Идвам за моя приятел. Кажи ми къде е.

— Приятелят ти е един от тях!

— Не, не е.

— Значи знаеш за кого говоря?

— Да.

Той слиза с едно стъпало надолу.

— Предупреждавам те — казвам. — Пусни бухалката и ми кажи къде е.

Ръцете ми треперят, защото ситуацията е непредсказуема, той държи в ръцете си бухалка, а аз нямам нищо, освен способностите си. Страхът в очите му ме плаши. Той прави още една крачка надолу. Между нас има само шест стъпала.

— Ще ти отрежа главата. Така приятелите ти ще схванат посланието.

— Те не са ми приятели. И те уверявам, че ще им направиш услуга, ако ми сториш нещо.

— Да видим тогава — казва той.

Той се втурва надолу по стълбите. Нямам какво да направя, освен да реагирам. Замахва с бухалката. Залягам и тя се удря тъпо в стената, оставяйки огромна цепнатина в ламперията. Мятам се към него и го вдигам във въздуха — с едната си ръка го държа за гърлото, с другата — под мишницата — и го понасям обратно нагоре по стълбите. Той започва да шава и ме рита в краката и слабините. Бухалката пада от ръцете му. Подскача кухо надолу по стълбите и чувам как един от прозорците зад мен се чупи.

Целият втори етаж е едно широко помещение. Тъмно е. Стените са покрити с броеве на „Те се разхождат сред нас“, а там, където свършват броевете, започват плакатите с извънземни. За разлика от тези на Сам обаче това са истински снимки, правени през годините — увеличени и на зрънца, така че е трудно да се разбере какво точно има на тях, да се разберат като образ тези бели точици на черен фон. В ъгъла стои зелено чучело на извънземно с примка около врата. Някой му е сложил на главата мексиканско сомбреро. По тавана са залепени фосфоресциращи звезди. Изглеждат не на място, по-скоро като нещо, подхождащо за стаята на дванадесетгодишно момиче.