Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Хвърлям мъжа на земята. Той се претъркулва надалече от мен и се изправя на крака. В мига, в който го прави, аз вкарвам цялата си сила под диафрагмата, тласкам я право към него, той полита назад и се блъсва в стената.

— Къде е той? — питам.

— Никога няма да ти кажа. Той е един от вас.

— Не съм този, за когото ме мислиш.

— Вие никога няма да успеете! Просто оставете Земята на мира!

Повдигам ръка и започвам да го душа. Усещам изпънатите сухожилия в ръката си, въпреки че не го докосвам. Не може да диша и лицето му става червено. Пускам го.

— Питам отново.

— Не!

Още веднъж го хващам за врата, но този път, щом лицето му става червено, стисвам още по-силно. Когато го пускам той започва да плаче и ми става гузно заради това, което му причиних. Но той знае къде е Анри, направил му е нещо и съчувствието ми изчезва почти веднага.

След като си поема въздух, между хлипанията той казва:

— Долу е.

— Къде? Не го видях.

— В мазето. Вратата е зад знамето на „Стийлърс“ в хола.

Набирам номера си от телефона върху средното бюро. Сам не отговаря. Тогава отскубвам телефона от стената и го счупвам на две.

— Дай ми мобилния си — казвам.

— Нямам такъв.

Отивам до чучелото и свалям примката от врата му.

— Стига де, човече — казва той умолително.

— Млъквай. Отвлякъл си приятеля ми. Държиш го против волята му. Имаш късмет, че единственото, което ти правя, е да те завържа.

Слагам ръцете му на гърба и ги стягам здраво с въжето. После го завързвам за един от столовете. Не мисля, че този ще го задържи задълго. Слагам лепенка на устата му, така че да не може да крещи, хуквам надолу по стълбите, откъсвам от стената знамето на „Стийлърс“ и разкривам зад него черна врата, която се оказва заключена. Отключвам я, както направих с предишната. Дървени стъпала водят към абсолютен мрак.

До носа ми достига миризмата на плесен. Щраквам ключа за лампата и тръгвам бавно надолу, ужасен от това, което може да открия. Дъските са обвити в паяжини. Стигам до дъното и веднага усещам присъствието на някой друг. Сковавам се, поемам дълбоко въздух и се обръщам.

В ъгъла на мазето седи Анри.

— Анри!

Той примижава на светлината, зрението му се настройва. По дължината на устата му има лепенка. Ръцете му са вързани зад гърба, глезените му — за краката на стола, на който седи. Косата му е разрошена, а по дясната страна на лицето му има следа от засъхнала кръв, която изглежда почти черна. Гледката ме изпълва с гняв.

Изтичвам до него и махам лепенката от устата му. Той си поема дълбоко въздух.

— Слава Богу! — казва той. Гласът му е слаб. — Ти беше прав, Джон. Беше глупаво от моя страна да идвам тук. Съжалявам. Трябваше да те послушам.

— Шшшт — казвам.

Навеждам се и започвам да развързвам глезените му. Той мирише на урина.

— Устроиха ми засада.

— Колко са? — питам.

— Трима.

— Завързал съм един от тях горе — казвам аз. Освобождавам глезените му. Той изпъва крака и въздъхва с облекчение.

— Цял ден седя на този проклет стол.

Започвам да работя по развързването на ръцете му.

— Как, по дяволите, стигна дотук? — пита той.

— Дойдохме двамата със Сам. Ние карахме.

— Шегуваш се.

— Нямаше друг начин.

— Какво карахте?

— Стария пикап на баща му.

Анри замълчава за минута, докато обмисля какво означава всичко това.

— Той не знае нищо — казвам. — Казах му, че извънземните са ти просто хоби, нищо повече.

Той кимва.

— Е, радвам се, че сте успели да стигнете дотук. Той сега къде е?

— Следи един от тях. Не знам накъде са отишли.

Над нас се чува скърцането на дъски. Изправям се, ръцете на Анри са развързани само до половината.

— Чу ли това? — прошепвам.

И двамата гледаме към вратата със затаен дъх. Някакъв крак стъпва на първото стъпало, след това на второто и изведнъж пред нас изниква грамадният човек, когото подминах по-рано и когото Сам тръгна да следи.

— Купонът свърши, момчета — казва той. Насочил е пистолет към лицето ми. — Сега се отдръпни.

Вдигам ръце и правя крачка назад. Мисля да използвам силата си, за да му дръпна пистолета, но ако, без да искам, го накарам да стреля? Все още не съм съвсем сигурен в способностите си. Прекалено рисковано е.

— Казаха ни, че може да дойдете. Че ще изглеждате като хора. Че сте истинският враг — казва мъжът.

— За какво говориш? — питам.

— Заблудени са — казва Анри. — Мислят, че ние сме врагът.

— Млъквай! — изкрещява човекът.

Прави три крачки към мен. После премества пистолета от мен и го насочва право в Анри.