Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Спри! — казвам.

Сам набива спирачките.

— Какво?!

Някаква кола бибитка зад нас.

— Нищо, нищо. Продължавай да караш. Дай да паркираме.

Минаваме още две пресечки, преди да намерим място за паркиране. Предполагам, че сме на около пет минути пеша от адреса.

— Какво беше това? Изкара ми акъла.

— Там е пикапът на Анри — казвам аз.

Сам кимва.

— Защо понякога го наричаш Анри?

— Не знам, просто го правя. Нещо като наша си шега — казвам и поглеждам Бърни Косар. — Как мислиш, да го вземем ли?

Сам свива рамене.

— Може да ни пречи.

Давам му няколко кучешки бисквити и го оставям в пикапа на открехнат прозорец. Това го разстройва и той започва да скимти и да драска по прозореца, но все пак не мисля, че ще се забавим. Двамата със Сам се връщаме по улица „Корт“. Преметнал съм раницата на раменете си, а Сам държи своята в ръка. Той е извадил пластилина и го мачка, както хората правят с онези порести топки, когато са под стрес. Стигаме до пикапа на Анри. Вратите са затворени. Вече има три фиша за неправилно паркиране под чистачката откъм седалката на шофьора. По седалките и таблото няма нищо важно.

— Ами това означава две неща — казвам. — Анри все още е тук и който и да го е хванал, все още не е забелязал пикапа му, което значи, че не е проговорил. Не че някога би…

— Какво би казал, ако проговори?

Забравям за кратко, че Сам не знае истинските причини за пристигането на Анри тук. Вече направих неволната грешка да го нарека Анри. Трябва да внимавам да не разкрия нищо друго.

— Не знам — казвам. — Имам предвид, кой знае какви въпроси му задават тези извратеняци.

— Добре, а сега какво?

Изваждам картата за адреса, която Анри ми даде сутринта.

— Сега да вървим — казвам.

Връщаме се пеша по пътя, по който дойдохме. Сградите свършват и започват къщите. Изглеждат занемарени и мръсни. За нула време стигаме до мястото и спираме.

Поглеждам листчето, после къщата. Поемам си дълбоко въздух.

— Пристигнахме — казвам.

Стоим и гледаме нагоре към двуетажната къща със сива винилова облицовка. Пътечката пред входа води до небоядисана веранда със счупена люлка, която виси на една страна. Тревата е висока и неподдържана. Къщата изглежда необитаема, но отзад на алеята има паркирана кола. Не знам какво да правя. Вадя си телефона. Единадесет и дванадесет е. Обаждам се на Анри, въпреки че знам, че няма да вдигне. По този начин се опитвам да си сглобя мислите, да измисля някакъв план. Не бях обмислил всичко предварително и сега, след като съм изправен пред самата реалност, съзнанието ми е празно. Обаждането ми веднага се прехвърля на гласова поща.

— Нека отида да почукам на вратата — казва Сам.

— И да кажеш какво?

— Не знам, каквото ми дойде на ум.

Не му се удава възможност да го направи обаче, защото точно тогава през входната врата излиза мъж. Той е огромен — поне два метра, сто и двадесет кила. Има брадичка катинарче, а главата му е обръсната. Носи кубинки, сини дънки и черна фланела с навити до лактите ръкави. На дясната си предмишницата има татуировка, но съм прекалено далече, за да видя каква е. Той се изплюва на двора, обръща се и заключва входната врата. Слиза от верандата и тръгва в нашата посока. Сковавам се в момента, в който приближава. Татуировката е на извънземно, което носи букет от лалета, сякаш ги поднася на някакво невидимо същество. Мъжът минава покрай нас, без да каже и дума. Със Сам се обръщаме и го гледаме, докато се отдалечава.

— Видя ли татуировката му? — питам.

— Да. Толкова до стереотипа за мършавите компютърни откачалки, които са единствените маниаци на тема „извънземни“. Този мъж е огромен и изглежда зъл.

— Вземи ми телефона, Сам.

— Какво? Защо? — пита той.

— Трябва да го проследиш. Вземи телефона. Ще вляза в къщата. Очевидно няма никой вътре, иначе нямаше да заключи вратата. Анри може да е там. Ще ти се обадя веднага щом мога.

— Как ще ми се обадиш?

— Не знам. Ще намеря начин. Ето.

Взема го с неохота.

— Ами ако Анри не е вътре?

— Точно затова искам да проследиш човека. Може сега да отива при Анри.

— Ами ако се върне?

— Ще го измислим. Но сега ще трябва да тръгваш. Обещавам, че ще ти се обадя при първа възможност.

Сам се обръща и поглежда към човека. На петдесет метра от нас е. След това поглежда обратно към мен.

— Добре, ще го направя. Но ти внимавай там.

— Ти също бъди внимателен. Не го изпускай от очи. И не му позволявай да те забележи.

— Няма никакъв шанс.