Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Сам свива рамене.

— Може пък да те вземат на сериозно. Ами ако просто са го задържали или телефонът му се е счупил? Би могъл в момента да пътува насам.

— Възможно е, но не мисля, че така е станало. Усещам, че нещо не е наред и че трябва да стигна дотам колкото се може по-скоро. Трябваше да се е прибрал преди няколко часа.

— Може да е претърпял някаква злополука.

Поклащам глава.

— Може и да си прав, но не мисля, че си. И ако някой го наранява в момента, ние губим ценно време.

Сам поглежда листчето. Прехапва устни и замълчава за десетина минути.

— Ами аз имам някаква представа как да стигнем до Атенс. Никаква идея обаче как ще намерим адреса, след като пристигнем.

— Мога да принтирам упътване от Интернет. Не се притеснявам за това. Това, което ме притеснява, е транспортът. Имам сто и двадесет долара в стаята. Искам да платя на някого да ни закара, но не знам кого да попитам. Не може да се каже, че в Парадайс, Охайо, гъмжи от таксита.

— Дай да вземем нашия пикап.

— Какъв пикап?

— Имам предвид пикапа на баща ми. Все още е при нас. Стои си в гаража. Никой не го е докосвал, откакто татко изчезна.

Поглеждам го.

— Ама ти сериозно ли?

Той кимва.

— Колко време е минало оттогава? Работи ли въобще?

— Осем години. Защо да не работи? Беше почти нов, когато го купи.

— Момент само, да видя дали съм разбрал правилно. Ти предлагаш да шофираме сами, ти и аз, два часа път до Атенс?

Лицето на Сам се разкривява в лукава усмивка.

— Точно това предлагам.

Облягам се напред на канапето. Не мога да се сдържа и аз да не се ухиля.

— Знаеш, че ще си имаме сериозни проблеми, ако ни хванат, нали? Никой от нас няма книжка.

Сам кимва.

— Майка ми ще ме убие, а може да убие и теб. Въпросът със закона също стои. Но да, ако наистина мислиш, че баща ти е в беда, какъв друг избор имаме? Ако ролите бяха сменени и моят баща беше в беда, бих тръгнал на секундата.

Поглеждам към Сам. По лицето му няма и следа от колебание, докато предлага да караме незаконно до град, който е на два часа пък оттук, и дори не споменаваме факта, че не знаем да караме или че нямаме идея какво ни очаква там. И все пак Сам е на линия. Даже идеята беше негова.

— Добре тогава, давай да караме до Атенс — казвам.

Хвърлям телефона си в чантата и проверявам дали циповете на отделенията й са затворени и в ред. След това обикалям из къщата, оглеждайки всичко, сякаш е последният път, когато го виждам. Глупава мисъл е и знам, че просто съм се разчувствал, но съм нервен и намирам някакво успокоение в това. Местя неща и ги връщам обратно. След пет минути съм готов.

— Да тръгваме — казвам на Сам.

— Искаш ли да се возиш отзад на колелото ми?

— Ти карай, аз ще тичам с теб.

— Ами астмата ти?

— Мисля, че ще се справя.

Тръгваме. Той се качва на колелото си. Мъчи се да кара колкото се може по-бързо, но не е в добра форма. Аз тичам на няколко метра зад него и се правя, че съм се запъхтял. Бърни също ни следва. Докато стигнем до къщата му, от Сам вече е потекла пот. Изтичва до стаята си и се връща с раница. Слага я на кухненския шкаф и отива да си смени дрехите. Надниквам в нея. Вътре има кръст, няколко скилидки чесън, дървен кол, чук, топка пластилин и джобно ножче.

— Осъзнаваш, че тези хора не са вампири, нали? — казвам на Сам, когато се връща.

— Да, но никога не знаеш. Вероятно са луди, както сам каза.

— Дори да преследвахме вампири, за какво ти е пластилинът?

Той свива рамене.

— Просто искам да съм подготвен.

Наливам купичка вода на Бърни Косар и той я излочва веднага. Преобличам се в банята и изваждам от чантата точните указания за пътя. После излизам, минавам през къщата и отивам в гаража, който е мрачен, мирише на бензин и изсъхнала трева. Сам включва лампата. По стените, осеяни с дупчици за етажерки, висят различни инструменти, ръждясали от неупотреба. Пикапът стои в средата на гаража, осеян с голямо парче син брезент, върху който има дебел слой прах.

— От колко време не сте сваляли брезента?

— Откакто татко изчезна.

Хващам единия ъгъл, Сам хваща другия, двамата заедно го отлюспваме и аз го слагам в ъгъла. Сам се втренчва в пикапа с широко отворени очи и усмивка на лицето. Той е малък, тъмносин. В него има място само за двама, евентуално и за трети, ако не би имал нищо против да се натъпче по средата. Ще бъде идеално за Бърни Косар. Никаква прах от изминалите осем години не е проникнала и пикапът блещука, сякаш е бил лакиран съвсем наскоро. Хвърлям чантата си отзад в каросерията.