Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Чу ли се с баща си? — казва тя.

— Току-що се опитах да му се обадя. Той, ами… закъснява и ни каза да не го чакаме. Много съжалява за неудобството — обяснявам.

Госпожа Харт започва да реже пуйката. Сара ми се усмихва от другата страна на масата, което ме кара да се почувствам по-добре за около половин секунда. Чиниите с храна тръгват от ръка на ръка и аз си вземам малки порции от всичко. Не мисля, че мога да изям много. Телефонът ми е изваден и лежи в скута ми. Нагласил съм го на вибрация, ако случайно получа обаждане или съобщение. С всяка изминала секунда обаче все по-малко вярвам в това, както и че въобще ще видя Анри отново. Самата идея да живея сам — докато заветите ми се развиват и без никого наоколо, който да ми ги обясни или да ме обучи, да бягам, да се крия или сам да си намирам пътя, да се бия с могадорианците, докато ги победя или докато сам не умра — всичко това ме ужасява.

Вечерята трае цяла вечност. Времето отново се движи бавно. Цялото семейство на Сара ме засипва с въпроси. Никога не съм бил в ситуация, в която толкова много хора да ме питат толкова много неща за толкова кратко време. Разпитват ме за миналото ми, за местата, където съм живял, за Анри, за майка ми — за която както винаги казвам, че е починала, когато съм бил много малък. Това е единственият ми отговор, който носи малка частичка от истината. Не знам дори дали отговорите ми са разумни. Усещам телефона върху крака си сякаш тежи сто тона. Не вибрира. Просто е там.

След вечерята и преди десерта Сара ни моли всички да идем на двора, за да направи няколко снимки. Докато излизаме, Сара ме пита дали нещо не е наред. Казвам й, че се притеснявам за Анри. Тя се опитва да ме успокои и да ми каже, че всичко е наред, но не се получава. Даже ме кара да се чувствам по-зле. Опитвам се да си представя къде е и какво прави, но единствения начин, по който успявам да го видя в съзнанието си, е как той стои срещу могадорианец — ужасѐн и осъзнал, че скоро ще умре.

Докато се събираме за снимките, започвам да се паникьосвам. Как мога да стигна до Атенс? Бих могъл да бягам, но сигурно ще ми е трудно да намеря пътя поради необходимостта да избягвам превозните средства и да стоя настрана от магистралите. Бих могъл да взема автобус, но ще отнеме прекалено много време. Бих могъл да попитам Сара, но това ще изисква много обяснения, наред с факта, че съм извънземно и че според мен Анри е заловен или убит от враждебни извънземни, които са искали да убият мен. Не е най-добрата идея.

Подреждаме се за снимката и аз изпитвам отчаяно желание да си тръгна веднага, но трябва да го направя така, че Сара и семейството й да не ми се разсърдят. Концентрирам се върху фотоапарата, гледам право в него и се опитвам да измисля извинение, което ще породи най-малко въпроси. Съсипан съм от паниката, която бушува у мен с пълна скорост. Ръцете ми се разтреперват. Чувствам ги горещи. Поглеждам ги да видя дали не са засветили. Не са, но когато вдигам поглед обратно, виждам, че фотоапаратът в ръцете на Сара се тресе. Разбирам, че това някак си идва от мене, но нямам представа какво и как да направя, че да го спра. Студена тръпка пробягва нагоре по гърба ми. Дъхът ми секва и в този момент стъклената леща на обектива се пропуква и пръсва. Сара изпищява, хвърля фотоапарата на земята и го гледа в недоумение. Долната й устна увисва и сълзи потичат от очите й.

Майка й и баща й се втурват към нея, за да видят дали е добре. Не съм сигурен какво трябва да направя. Гадно ми е заради фотоапарата й и че тя се разстрои така, но същевременно съм доста развълнуван, защото телекинезата ми очевидно е проработила. Но ще мога ли да я контролирам? Анри ще се побърка от радост, когато научи. Анри. Паниката се завръща. Свивам ръце в юмруци. Трябва да се измъкна оттук. Трябва да го намеря. Ако могадорианците са го хванали — а аз се надявам да не са — ще убия всеки един от тях, докато не си го прибера.

Хрумва ми нещо. Отивам при Сара и я дръпвам настрана от родителите й, които оглеждат фотоапарата, за да разберат какво се е случило.

— Току-що получих съобщение от Анри. Наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя е видимо разстроена и гледа ту към мен, ту към родителите си.

— Той добре ли е?

— Да, но трябва да тръгвам — има нужда от мен.

Тя кимва и се целуваме нежно. Надявам се, не за последен път.

Благодаря на родителите й, на братята и сестра й и напускам, преди да са ме затрупали с въпроси. Прекосявам къщата и в момента, в който излизам през вратата, хуквам да тичам. Придържам се към пътя, по който дойдох на отиване. Гледам да съм далеч от магистралите и тичам между дърветата. За няколко минути съм си у дома. Чувам Бърни Косар да драска по вратата, докато спринтирам по вътрешната алея. Тревожен е, сякаш усеща, че нещо не е наред.