Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Ало?

Анри отлепя слушалката от ухото си, поглежда я, пак я приближава.

— Ало? — повтаря.

Затваря телефона и го оставя върху масата. Поглежда ме.

— Той ми каза: „Не звънете повече тук“. И затвори.

След като сме прекарали няколко часа в обсъждане на ситуацията, Анри се събужда на другата сутрин и разпечатва точния път оттук до Атенс, Охайо. Казва ми, че ще се върне навреме за вечерята по случай Деня на благодарността у Сара. Подава ми листче с адреса и телефона на мястото, където отива.

— Сигурен ли си, че си струва? — питам.

— Трябва да разберем какво се случва.

Въздъхвам.

— Мисля, че и двамата знаем какво се случва.

— Може би — казва той, но някак авторитетно и без следата от несигурност, която обикновено придружава тези думи.

— Осъзнаваш какво щеше да ми кажеш, ако ролите ни бяха разменени, нали?

Анри се усмихва.

— Да, Джон. Знам какво бих ти казал. Но мисля, че това ще ни помогне. Искам да разбера какво са направили, за да изплашат така този човек. Искам да знам дали са ни споменали, дали не ни издирват и по начини, за които още не сме се сетили. Ще ни помогне да останем скрити, да запазим преднината си. И ако този човек ги е виждал, ще разберем как изглеждат.

— Вече знаем как изглеждат.

— Знаем как изглеждаха, когато ни атакуваха преди повече от десет години. Възможно е да са се променили. От доста време са на Земята. Искам да знам как се вписват в обстановката.

— Дори да знаем как изглеждат, ако ги видим на улицата, вероятно вече ще е прекалено късно.

— Може би да, може би не. Ако видя някого от тях, ще се опитам да го убия. Няма гаранция, че той ще успее да ме убие — казва Анри, този път с несигурност в гласа и без предишния авторитет.

Отказвам се. Въобще не ми харесва, че ще пътува до Атенс, докато аз си стоя вкъщи. Знам обаче, че възраженията ми ще останат глас в пустиня.

— Сигурен ли си, че ще си дойдеш навреме? — питам.

— Тръгвам сега, така че ще бъда там към девет. Съмнявам се, че ще остана повече от час, най-много два. Докъм един би трябвало да съм се върнал.

— Тогава защо ми даваш това? — питам с листчето с адреса и телефона в ръка.

Той свива рамене.

— Никога не знаеш какво може да се случи.

— Което е точната причина да не искам да ходиш.

— Хвана ме — казва той, поставяйки точка на спора. Събира вестниците от масата и бута стола навътре.

— Ще се видим следобеда.

— Добре — казвам. Прегръщам го. Той излиза от къщата, насочва се към пикапа и се качва. Бърни Косар и аз излизаме на верандата и го гледаме как потегля. Не знам защо, но имам лошо предчувствие. Надявам се да успее да се върне.

Денят е дълъг. Един от онези, в които времето се забавя и усещаш всяка минута като да са десет и всеки час като че ли са двадесет. Играя на видеоигри и влизам в Интернет. Търся новини, свързани с някое от другите деца. Не намирам нищо и това ме радва. Означава, че се снишаваме. Избягваме враговете си.

Периодично си проверявам телефона. Към обяд изпращам съобщение на Анри. Той не отговаря. Обядвам, нахранвам Бърни и изпращам още едно. Никакъв отговор. В мен се прокрадва чувство на безпокойство и объркване. Анри никога не пропуска да ми отговори веднага. Може би телефонът му е изключен. Може би му е паднала батерията. Опитвам да убедя себе си, че тези неща са съвсем възможни, но знам същевременно, че това не е истина.

В два часа ме обзема притеснение. Истинско притеснение. Би трябвало да сме у семейство Харт след час. Анри знае, че тази вечеря е важна за мен. Затова никога не би я прецакал. Влизам под душа с надеждата, че щом изляза, ще намеря Анри, седнал на масата с чаша кафе в ръка. Пускам горещата вода докрай и въобще не си правя труда за студената. Нищо не чувствам. Сега цялото ми тяло е неподатливо на горещина. Усещането ми е, сякаш по кожата ми се стича хладка вода. Всъщност горещината ми липсва. Преди обичах горещите душове. Обичах да стоя под водата, докато не спираше да тече. Обичах да си затварям очите и да се наслаждавам на водата, която биеше по главата ми и се стичаше надолу. Отнасяше ме надалеч от живота ми. Позволяваше ми да забравя поне за малко кой и какво съм.

Когато излизам от банята, отварям дрешника и търся най-хубавите дрехи, които имам, а те не са нищо особено: панталони в цвят каки, риза, пуловер. Тъй като прекарваме живота си в бягство, единственото, което имаме, са маратонки, а те изглеждат толкова абсурдно, че се разсмивам — днес това ми е за пръв път. Отивам в стаята на Анри и поглеждам в неговия гардероб. Има чифт мокасини, които ми стават. Виждам всичките му дрехи и това ме кара още повече да се притесня, още повече ме разстройва. Искам да вярвам, че просто се е забавил повече, отколкото трябва, но тогава щеше да се свърже с мен. Със сигурност нещо не е наред.