Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Отивам до входната врата, където Бърни седи и зяпа през прозореца. Поглежда нагоре към мен и изскимтява. Погалвам го по главата и се връщам в стаята си. Поглеждам към часовника. Показва малко след три. Проверявам си телефона. Никакви съобщения, никакви есемеси. Решавам да тръгна към къщата на Сара и ако не се чуя с Анри до пет, тогава ще измисля какво да правя. Мога да им кажа, че е болен и че и аз не се чувствам добре. Може да им кажа, че пикапът на Анри се с повредил и трябва да отида да му помогна. Да се надяваме, че ще се появи и ще можем просто да изкараме една приятна вечеря за Деня на благодарността. Всъщност тя ще бъде първата, която някога сме имали. Ако не стане така, ще измисля какво да им кажа. Ще ми се наложи.

Решавам да тичам, тъй като съм без пикапа. Не вярвам дори леко да се изпотя, а и сигурно ще пристигна по-бързо, отколкото с пикапа. Заради празниците улиците би трябвало да са празни. Казвам „чао“ на Бърни, обяснявам му, че ще се прибера по-късно, и потеглям. Тичам по края на полето, през гората. Усещането да изразходваш малко енергия е доста приятно. Притъпява тревогата ми. На два пъти ускорявам почти до предела на възможностите си, което е някъде към сто, сто и десет километра в час. Студеният въздух плющи в лицето ми и това е страхотно. Звукът също е впечатляващ — същият звук чувам и когато си подам главата от прозореца на пикапа, докато караме по магистралата. Чудя се колко ли бързо ще мога да тичам, когато стана на двадесет или на двадесет и пет.

Спирам на около стотина метра от къщата на Сара. Дори не съм се задъхал. Когато минавам по алеята им, я виждам да наднича през прозореца. Усмихва ми се и ми маха. Отваря входната врата точно когато стъпвам на верандата.

— Здравей, красавецо — казва тя.

Поглеждам назад през рамо, сякаш съм решил, че говори на някой друг. След това отново се обръщам и я питам на мен ли говори. Тя се разсмива.

— Ти си един глупчо — казва тя и ме удря с юмруче по ръката, придърпва ме и ме целува нежно. Поемам си дълбоко въздух и усещам мириса на храната: пълнена пуйка, сладки картофи, брюкселско зеле, тиквеник.

— Мирише фантастично — казвам.

— Майка ми готви цял ден.

— Нямам търпение да седнем да ядем.

— Къде е баща ти?

— Задържали са го. Би трябвало да дойде съвсем скоро.

— Добре ли е?

— Да, не е нещо сериозно.

Влизаме вътре и тя започва да ме развежда из къщата, която е страхотна. Класически семеен дом със спални на втория етаж и таван, където е стаята на единия й брат, а на първия етаж са всички общи пространства — хол, трапезария, кухня и всекидневна. Когато стигаме до стаята й, тя затваря вратата и ме целува. Изненадан съм, но и въодушевен.

— Цял ден чаках с нетърпение да направя това — казва тя тихо и се отдръпва. Когато тръгва към вратата, аз я дърпам обратно към мен и я целувам пак.

— А аз чакам с нетърпение да те целуна отново по-късно — прошепвам. Тя се усмихва и ме удря по ръката.

Тръгваме надолу по стълбите и тя ме отвежда до всекидневната, където двамата й по-големи братя, пристигнали от университетите си за уикенда, гледат футбол с баща й. Сядам при тях, а Сара отива в кухнята, за да помогне на майка си и на по-малката си сестра с вечерята. Никога не съм си падал особено по футбола. Предполагам, че заради начина ни на живот с Анри не съм се интересувал от нещо извън всекидневието ни. Основната ми грижа са били опитите ми да се впиша в обстановката, независимо къде сме, както и готовността ми във всеки един момент да я напусна. И братята й, и баща й са играли футбол в гимназията. Обожават го. В днешната игра единият й брат и баща й са за единия отбор, а другият брат подкрепя противниковия. Спорят помежду си, присмиват си се, викат възторжено или ръмжат в зависимост от това какво се случва на терена. Очевидно го правят от години, може би цял живот, и по всичко личи, че се забавляват истински. Ще ми се да имахме с Анри някакво друго занимание, нещо друго освен обучението и безкрайното ни бягане и криене, което да ни харесва и на двамата и с което да се забавляваме заедно. Ще ми се да имах истински баща и братя, с които да си общувам.

Когато свършва полувремето, майката на Сара ни вика за вечеря. Проверявам си телефона, но все още няма нищо. Преди да седнем на масата, отивам в тоалетната и се опитвам да се обадя на Анри, но ми дава направо гласова поща. Вече е почти пет часа и започвам да се паникьосвам. Връщам се на масата, където всички са седнали. Тя изглежда невероятно. По средата има цветя, а пред всеки стол са подредени безупречно подложки и прибори. Ястията са поставени от вътрешната страна, а пуйката пред г-н Харт. Точно когато сядам, г-жа Харт влиза в стаята. Свалила е престилката си и е облякла красива пола и пуловер.