Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Поглеждам надолу към него, а той поглежда нагоре към мен, изплезил език настрани и с доловима радост в очите.

— Ти си странно куче, нали знаеш?

След пет минути виждам училището. Спринтирам последния километър, влагайки цялата си сила. Тичам като луд, защото е толкова рано, че наоколо няма никой, който да ме види. После заставам със сключени пръсти на тила си, докато се опитвам да си поема въздух. Бърни Косар пристига след тридесет секунди и сяда, насочил поглед към мен. Коленича и го погалвам.

— Добра работа, приятел. Мисля, че вече си имаме нов сутрешен ритуал.

Свалям чантата от раменете си, отварям я и изваждам пликче с няколко резена бекон, които му давам. Той ги излапва.

— Хубаво, момче, аз ще вървя. Ти се връщай вкъщи. Анри чака.

Той ме гледа за секунда и тръгва, припкайки, към дома ни. Изумявам се от способността му да ме разбира. После се обръщам, тръгвам към сградата и влизам под душа.

Аз съм вторият човек, който влиза на астрономия. Сам е първи и е седнал на обичайното си място в дъното на стаята.

— Брей! — казвам. — Без очила? Какво става?

Той свива рамене.

— Помислих над това, което ми каза. Сигурно е глупаво да ги нося.

Сядам до него и се усмихвам. Трудно ми е да си представя, че някога ще свикна с малките му като мъниста очи. Връщам му броя на „Те се разхождат сред нас“. Той го мушва в чантата си. Правя пистолет с ръката си и го смушквам.

— Бум! — казвам.

Той започва да се смее. Тогава и аз се разсмивам. И двамата не можем да спрем. Всеки път, когато някой от нас поутихне, другият почва да се смее отново и всичко се завърта отначало. Хората влизат и ни зяпат. Тогава идва Сара. Върви сама, приближава ни бавно, с объркано изражение идва и сяда на мястото до мен.

— На какво се смеете вие двамата?

— Не съм съвсем сигурен — казвам аз и се смея още малко.

Марк се появява последен. Сяда на обичайното си място, но вместо Сара днес до него е седнало друго момиче. Мисля, че е от горните класове. Сара се пресята под чина и ме хваща за ръката.

— Има нещо, за което трябва да говоря с теб — казва тя.

— Какво?

— Знам, че е в последната минута, но родителите ми ви канят двамата с баща ти утре на вечеря за Деня на благодарността.

— Еха, това ще бъде страхотно! Трябва да питам, но знам, че нямаме други планове, така че предполагам, че отговорът ще е да.

Тя се усмихва.

— Супер!

— Тъй като сме само двамата, обикновено дори не празнуваме Деня на благодарността.

— Ами ние всички излизаме навън. Двамата ми братя ще се приберат от университета. Искат да се запознаят с теб.

— Откъде знаят за мен?

— Откъде, мислиш?

Учителката влиза и Сара ми намигва. Малко по-късно и двамата започваме да си водим записки.

Анри ме чака както винаги, Бърни Косар се е подпрял на седалката и започва да маха с опашка, удряйки по вратата, в момента, в който ме вижда. Плъзвам се вътре.

— Атенс — казва Анри.

— Атенс?

— Атенс, Охайо.

— Защо?

— Там списват и печатат броевете на „Те се разхождат сред нас“. Оттам ги и разпращат.

— Откъде разбра?

— Имам си свои методи.

Поглеждам го.

— Добре, добре. Бяха нужни три имейла и пет телефонни обаждания, но сега разполагам с номера.

Той поглежда към мен.

— Искам да кажа, че не е толкова трудно да се открие, ако вложиш малко усилие.

Кимвам. Знам какво ми казва. Могадорианците биха го намерили точно толкова лесно, колкото и той. Това, разбира се, означава, че в момента везната се накланя в полза на втората възможност, която Анри предложи — че някой се е добрал до издателя, преди той да проучи историята по-нататък.

— Колко далече е Атенс?

— Два часа с кола.

— Ще ходиш ли там?

— Надявам се, че не. Първо ще се обадя.

Щом пристигаме вкъщи, Анри веднага хваща слушалката и сяда на кухненската маса. Сядам срещу него и чакам да чуя.

— Да, обаждам се, за да попитам за една статия от последния брой на „Те се разхождат сред нас“.

От другата страна отвръща дебел глас. Не мога да чуя какво казва.

Анри се усмихва.

— Да — казва той и замълчава. — Не, не съм абониран. Мой приятел е.

Още една пауза.

— Не, благодаря.

Кимва с глава.

— Ами интересува ме статията за могадорианците. Така и не последва продължение в броя от този месец, както се очакваше.

Навеждам се напред и се напрягам, за да чуя, тялото ми е изпънато и сковано. Когато идва отговорът, гласът звучи разтреперан, разстроен. Линията прекъсва.