Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Имаш ли нещо против да го взема назаем? — питам аз с броя от този месец в ръка.

Той кимва отрицателно.

— Пази го обаче.

Три часа по-късно, в осем вечерта, майката на Сам още не се е прибрала. Питам Сам къде е и той свива рамене, сякаш не знае и отсъствието й не е нищо ново. През по-голямата част от времето играем видеоигри и гледаме телевизия, а за вечеря си стопляме готова храна на микровълновата. Докато съм там, той ни веднъж не си слага очилата, което е странно, тъй като никога преди това не съм го виждал без тях. Не ги свали дори по физическо, когато трябваше да тичаме километър и половина. Вземам ги от горния плот на гардероба му и си ги слагам. В този момент светът се превръща в мъгла и почти веднага ме заболява главата.

Поглеждам към Сам. Той е седнал по турски на пода, облегнал се е на леглото си и в скута му лежи книга за извънземни.

— Боже, зрението ти наистина ли е толкова зле? — питам аз.

Той ме поглежда.

— Бяха на баща ми.

Свалям ги.

— Всъщност ти нуждаеш ли се изобщо от очила, Сам?

Той свива рамене.

— Ами не.

— Тогава защо ги носиш?

— Бяха на баща ми.

Отново си ги слагам.

— Леле, не знам как изобщо ходиш в права линия с тези.

— Очите ми са свикнали с тях.

— Знаеш, че ще ти прецакат зрението, ако продължиш да ги носиш, нали?

— Тогава ще мога да виждам това, което баща ми е виждал.

Свалям ги и ги оставям обратно там, където ги намерих. Не ми е много ясно защо Сам ги носи. По сантиментални причини? Наистина ли мисли, че си струва?

— Къде е баща ти, Сам?

Той поглежда нагоре към мен.

— Не знам — отговаря той.

— Какво имаш предвид?

— Изчезна, когато бях на седем.

— Не знаеш къде е отишъл?

Той въздъхва, отпуска глава, а после продължава да чете. Очевидно не иска да говори за това.

— Вярваш ли въобще на нещо от тези работи? — пита той след няколко минути мълчание.

— За извънземните ли?

— Да.

— Да, вярвам в извънземни.

— Мислиш ли, че наистина отвличат хора?

— Нямам представа. Предполагам, че не можем да го изключим като възможност. Ти вярваш ли, че го правят?

Той кимва.

— Почти винаги. Но понякога самата идея ми звучи глупаво.

— Това мога да го разбера.

Той ме поглежда отново:

— Мисля, че баща ми е бил отвлечен.

Напряга се и в момента, в който думите излизат от устата му, сянка на ранимост преминава по лицето му. Това ме кара да си мисля, че и преди е споделял теорията си, но с някой, който далеч не е реагирал толкова мило.

— Защо мислиш така?

— Защото просто се изпари. Отиде до магазина да купи мляко и хляб и никога не се върна. Пикапът му бе паркиран точно пред магазина, но никой не го беше видял. Просто изчезна, а очилата му бяха на тротоара до пикапа.

Той спира за секунда.

— Страхувах се, че си дошъл, за да ме отвлечеш.

Трудно е да се повярва на такава теория. Как така никой не е видял отвличането на баща му, след като се е случило в центъра на града? Може би баща му е имал причина да напусне и сам е скроил изчезването си. Не е трудно да изчезнеш. Анри и аз го правим от десет години насам. Изведнъж обаче интересът на Сам към извънземните се превърна в нещо съвсем лично. Възможно е Сам да иска да вижда света като баща си, а може би част от него искрено вярва, че последното, което баща му е зърнал през очилата, се е запазило в тях, някак си гравирано в лещите. Може би смята, че с упорство някой ден и той ще успее да го види и че последната картина пред очите на баща му ще потвърди това, което вече си е намислил. Или може би вярва, че ако търси достатъчно дълго, накрая ще попадне на статия, която ще докаже, че баща му не само е бил отвлечен от извънземни, но може да бъде и спасен.

И кой съм аз, че да кажа, че някой ден той няма да открие това доказателство?

— Вярвам ти — казвам. — Мисля, че отвличанията от извънземни са съвсем възможни.

На следващия ден се будя по-рано от обикновено, измъквам се от леглото и излизам от стаята си, за да намеря Анри, седнал на масата, да преглежда вестниците с отворен лаптоп до себе си. Слънцето още не се е показало и къщата е тъмна — единствената светлина наоколо идва от монитора.

— Откри ли нещо?

— Нищо съществено.

Светвам лампата в кухнята. Бърни Косар удря лапи в пода пред входната врата. Отварям я, той се изстрелва на двора и започва да патрулира наоколо, както прави всяка сутрин — с високо вдигната глава кръстосва в тръс периметъра в търсене на нещо подозрително. Души тук-там. Щом се уверява, че всичко е както трябва, хуква към гората и изчезва.