Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Какво е това? — питам.

— Планетата все още живее и диша. Оттеглила се е дълбоко в себе си, чака да й дойде времето. Може да се каже, че е изпаднала в хибернация. Но ще се събуди съвсем скоро.

— Защо си толкова сигурен?

— Това малко сияние там — казва той. — Това е нашата надежда, Джон.

Гледам го. Доставя ми странно удоволствие да гледам как сияе. Те се опитаха да заличат цивилизацията ни, дори самата памет, и все пак тя още диша. Да, мисля си, винаги има начин, точно както казва Анри.

— Това не е всичко.

Анри става, щраква с пръсти и планетите спират да се движат. Приближава лицето си на сантиметри от Лориен, с две ръце прави фуния около устата си и отново духва към топката. Наченки на синьо и зелено преминават през топката и изтляват почти толкова бързо, колкото и запотяването, предизвикано от дъха на Анри по повърхността, се изпарява.

— Какво направи?

— Освети я с ръцете си — казва той.

Ръцете ми засияват и когато ги слагам над топката, зеленото и синьото се възвръщат, само че този път остават, докато ръцете ми светят отгоре.

— Така изглеждаше Лориен ден преди нападението. Би ли погледнал само колко е красиво всичко? Понякога дори аз забравям.

Наистина е красиво. Всичко е зелено и синьо, плюшено и избуяло. Растенията сякаш се люшкат под поривите на вятъра, които по някакъв начин мога да усетя. Леки вълнички се появяват по повърхността на водата. Планетата наистина е жива , процъфтяваща. Но тогава отново загасвам сиянието си и всичко замира, връща се към нюансите на сивото.

Анри посочва някакво място на повърхността на кълбото.

— Точно тук — казва той — е мястото, откъдето излетяхме в деня на нападението. — После си премества пръста на сантиметър от мястото. — А точно тук беше Лориенският музей на изследователската дейност.

Кимвам и поглеждам към мястото, към което сочи. Още сиво.

— Какво общо имат музеите с каквото и да било? — питам аз. Облягам се назад в стола. Трудно е да наблюдаваш това, без да ти стане тъжно.

Той се обръща към мен.

— Дълго мислих за това, което ти си видял.

— Дааа? — казвам, за да го подтикна да кара нататък.

— Беше огромен музей, посветен изцяло на еволюцията на космическите пътувания. Едно от крилата на сградата съдържаше стари ракети, които бяха на хиляди години. Ракети, които са летели с гориво, познато само на лориенците — казва той и спира, загледан в малкото стъклено кълбо, увиснало на половин метър над кухненската маса.

— Сега, ако това, което си видял, се е случило наистина, ако втори кораб е успял да излети и да избяга от Лориен в разгара на войната, то той със сигурност е бил държан в космическия музей. Няма друго обяснение. Все още ми е трудно да повярвам, че е проработил, а и дори да е било така, че въобще би стигнал далече.

— Щом не е можел да стигне далече, защо още мислиш за него?

Анри поклаща глава.

— Знаеш ли, не съм много сигурен. Може би, защото съм грешал преди. Може би, защото се надявам да греша и сега. И ако наистина е успял да стигне донякъде, той трябва да е стигнал дотук, най-близката обитаема планета, без да броим Могадор. А това означава да предположим, че на кораба е имало живи същества, че той не е бил натоварен единствено с експонати и че не е бил празен, изстрелян само за заблуда на могадорианците. Мисля, че в него трябва да е имало поне един лориенец, който да може да го управлява, защото — както със сигурност знаеш — кораби от този тип не могат да се управляват сами.

Още една безсънна нощ. Стоя гол до кръста пред огледалото и съм се втренчил в него, а светлините на двете ми ръце са включени. „Не знам на колко можем да се надяваме оттук нататък“, каза днес Анри. Светлината в ядрото на Лориен все още гори и предметите, които сме донесли оттам, все още работят. Тогава защо магията би спряла дотук? Ами останалите: сблъскват ли се сега със същите проблеми? Останали ли са и те без своите завети?

Стягам се пред огледалото и удрям въздуха с надеждата, че огледалото ще се счупи или поне ще се чуе удар по вратата. Но нищо не става. Това съм просто аз, застанал като идиот, гол до кръста, и се боксирам със сянката си, докато Бърни Косар ме гледа от леглото. Вече е почти полунощ, а аз ни най-малко не съм уморен. Бърни Косар скача от леглото, сяда до мен и гледа отражението ми. Усмихвам му се и той размахва опашка.

— Ами ти? — питам Бърни Косар. — Ти имаш ли някакви специални сили? Да не си супер куче? Да ти сложа ли обратно мантията, за да можеш да полетиш във въздуха?