Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Знаех, че си специален, още от момента, в който те видях — казва тя.

— И аз почувствах същото за теб.

Тя посяга нагоре и отново ме целува, а ръката й нежно докосва бузата ми. Първите няколко секунди сякаш се изгубвам в усещането на устните й върху моите и в самата идея, че съм с това красиво момиче.

Тя се отдръпва и двамата се усмихваме един на друг, без да казваме нищо, само се взираме взаимно в зениците си.

— Е, май ще е най-добре да проверим дали Емили е още тук — казва Сара след десетина секунди. — Иначе ще се окажа в много неприятно положение.

— Сигурен съм, че ще я намерим — казвам аз.

Държим се за ръце по пътя към шатрата. Не мога да спра да мисля за целувките ни. Петият трактор боботи по пътечката. Фургонът е пълен, а десетина човека все още чакат реда си на опашката. И въпреки всичко, което се случи в гората, с топлата ръка на Сара в моята усмивката не може да слезе от лицето ми.

Първият сняг пада две седмици по-късно. Ръси се съвсем леко, точно толкова, колкото да покрие пикапа с фин пухкав сняг. Точно след Вси светии Лориенският кристал разпростря силата на лумен по цялото ми тяло и Анри беше започнал с истинското ми обучение. Работехме всеки ден, без да спираме — и в студ, и в дъжд, а сега и в сняг. Въпреки че не го е казвал на глас, мисля, че няма търпение да се подготвя. Всичко започна със смутените му погледи, с навъсените му вежди, докато хапеше долната си устна, а после дойдоха дълбоките въздишки, безсънните нощи, скърцащите дъски на пода под краката му, които чувах буден от стаята си, докато в крайна сметка стигнахме до етапа, на който сме днес — искреното отчаяние в напрегнатия глас на Анри.

Застанали сме на двора на три метра разстояние един от друг, изправени лице в лице.

— Днес хич не съм в настроение — казвам.

— Знам, че не си, но се налага.

Въздъхвам и си поглеждам часовника. Четири часът е.

— Сара ще бъде тук в шест — казвам.

— Знам — отговаря Анри. — Затова трябва да побързаме.

Той държи по една топка за тенис във всяка ръка.

— Готов ли си? — пита той.

— По-готов едва ли ще бъда.

Мята първата топка високо във въздуха и когато тя достига връхната си точка, аз се опитвам да призова някаква сила, дълбоко заложена в мен, която да й попречи да падне. Не знам как точно да го направя, знам само, че би трябвало да мога. Ще стане след време и с тренировки, казва Анри. Всеки гард е надарен със способността да мести предмети с мисълта си. Телекинеза. И вместо да ме остави да я открия сам, както стана с ръцете ми, Анри, изглежда, е решил да събуди силата ми от зимен сън, в каквато и пещера да се е скрила.

Топката пада необезпокоявано, точно както се случи и с предишните хиляда топки, отскача два пъти и се спира в тревата, покрита със сняг.

Въздъхвам дълбоко.

— Не го усещам днес.

— Още веднъж — казва Анри.

Хвърля втората топка. Опитвам се да я помръдна, да я спра, всичко в мен се напряга да накара проклетото нещо да се отмести поне на сантиметър вляво или вдясно, но без никакъв успех. Отново удря земята. Бърни Косар, който ни е гледал през цялото време, я захапва и отминава.

— С времето ще стане.

Анри поклаща глава. Мускулите на челюстта му са изпънати. Настроенията му и липсата му на търпение започват да ми се отразяват. Наблюдава как Бърни Косар изприпква нанякъде с топката и въздъхва.

— Какво? — питам.

Той поклаща глава.

— Да пробваме пак.

Отива до другата топка и я взема. Хвърля я високо във въздуха. Опитвам се да я спра, но тя, естествено, просто пада.

— Може би утре — казвам аз.

Анри кимва и гледа към земята.

— Може би утре.

Целият съм в пот, кал и киша след тренировката. Днес Анри ме засили повече от обикновеното, а после ми се нахвърли с агресия, примесена с нещо, което бих окачествил единствено като паника. Упражнявахме телекинеза, но по-голямата част от времето посветихме на обучение по бойни техники: ръкопашен бой, борба, смесени бойни изкуства, последвани от принципите на самообладание — ловкост под напрежение, контрол над мислите, как да забележим страха в очите на противника и как най-добре да се възползваме от него. Но не изморителната тренировка ме притесни, а погледът на Анри. Потиснат поглед, който лъхаше на страх, отчаяние, разочарование. Не знам дали просто е обезпокоен за напредъка, или има нещо по-дълбоко. Тези тренировки обаче стават много изтощителни — както емоционално, така и физически.

Сара пристига точно навреме. Излизам навън и я целувам, докато тя идва към верандата. Вземам й палтото и го закачвам, когато влизаме вътре. Изпитът по трудово за първата половина на срока е само след седмица и по нейна идея ще сготвим яденето, преди да ни се наложи да го правим в час. Щом започваме да готвим, Анри си хваща якето и излиза на разходка. Взема със себе си и Бърни Косар и съм му благодарен, че ни оставя насаме. Правим печени пилешки гърди с картофи и задушени зеленчуци. Яденето се оказва доста по-вкусно, отколкото съм се надявал. Когато всичко е готово, тримата сядаме да ядем заедно. Сара и аз разчупваме неудобната тишина с празни приказки за училище, за киното, на което ще ходим следващата събота. Анри рядко вдига глава от чинията си, освен за да каже колко е вкусна храната.