Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Пусни ме! — чувам глас в далечината на пътеката. Поглеждам напред и минавам по дърветата със светлините, но нищо не мръдва. Не мога да разбера дали гласът е на Емили, или на Сара. Следва мъжки смях.

Кевин се опитва да стане, но го ритам отстрани, преди да се е изправил на крака. Отново пада на земята с едно „ъгх!“. Отскубвам му очилата от лицето и ги хвърлям колкото се може по надалече. Знам, че ще се приземят поне на километър оттук, може би на три или четири, защото съм толкова гневен, че не мога да контролирам силата си. Тогава се затичвам през гората още преди Кевин да успее да си седне на задника.

Пътеката завива наляво, после надясно. Ръцете ми светят само когато ми трябва да виждам. Усещам, че съм близо. Тогава виждам Сам напред, обгърнат от ръцете на зомби. Други трима са наблизо.

Зомбито го пуска.

— Спокойно де, само се бъзикаме! Ако не се съпротивляваш, няма да те нараним — казва на Сам. — Седни или там каквото искаш…

Светвам с ръце и ги насочвам към очите им, за да ги заслепя. Този, който ми е най-близо, пристъпва към мен, но аз замахвам, удрям го отстрани по лицето и той се просва неподвижен на земята. Очилата му отлитат в къпинака и изчезват. Следващият се опитва да ме пребори мечешката, но аз се отскубвам от хватката му и го вдигам от земята.

— Какво, по дяволите?… — казва той, объркан.

Хвърлям го и той се удря в едно дърво на шест метра от мен. Третият вижда това и побягва. Сега остава само четвъртият, който държеше Сам. Той вдига ръка пред себе си, сякаш съм насочил оръжие към гърдите му.

— Не беше моя идея — казва той.

— Какво е замислил Марк?

— Нищо, братле. Просто искахме да се пошегуваме с вас, да ви постреснем малко.

— Къде са те?

— Пуснаха Емили да си върви. Сара е напред.

— Дай ми очилата си — казвам.

— Няма да стане, братле. Взехме ги назаем от полицията. Ще загазя.

Пристъпвам към него.

— Добре де — казва той. Сваля ги и ми ги подава. Хвърлям ги още по-силно от предишните. Надявам се да паднат в съседния град. Нека обясняват това в полицията.

С дясната си ръка хващам Сам за блузата. Не виждам нищо, без да пусна светлината. Чак тогава се сещам, че можех да запазя двата чифта очила за нас. Но не го направих, така че поемам дълбоко въздух, пускам лявата си ръка да свети и го повеждам по пътеката. Ако на Сам това му се струва подозрително, не се издава.

Спирам и се заслушвам. Нищо. Продължаваме напред, криволичейки между дърветата. Изключвам светлината.

— Сара! — изкрещявам.

Спирам и се заслушвам, но не се чува нищо, освен вятъра, който духа през клоните, и тежкото дишане на Сам.

— Колко човека са с Марк?

— Около петима.

— Знаеш ли накъде тръгнаха?

— Не видях.

Продължаваме напред, въпреки че нямам представа накъде сме се отправили. В далечината се чува ръмженето на мотора на трактора. Четвъртият фургон тръгва. Чувствам се зареден с енергия и искам да спринтирам, но знам, че Сам няма да може да издържи на темпото. Той вече диша тежко, а аз се потя, въпреки че температурата е около седем градуса. Или бъркам кръвта с пот. Не мога да преценя.

Подминаваме дебело дърво с възлест ствол и в този момент ме нападат в гръб. Сам изкрещява, когато някой ме удря с юмрук в тила и за момент ме зашеметява. Аз обаче се завъртам, хващам човека за врата и светвам в лицето му. Той се опитва да отвори пръстите ми, но напразно.

— Какво планира да прави Марк?

— Нищо — казва той.

— Грешен отговор.

Забивам го в най-близкото дърво на метър и половина от нас, после го хващам и го вдигам на тридесет сантиметра от земята отново за врата. Краката му ритат диво, уцелват ме, но аз стягам мускулите си, така че ритниците му да не ми навредят.

— Какво планира?

Спускам го, докато краката му не докосват земята, и разхлабвам хватката си, за да му позволя да говори. Усещам, че Сам гледа и слуша всичко в захлас, но не мога да направя нищо по въпроса.

— Просто искахме да ви сплашим — изпъшква той.

— Заклевам се, ще те строша на две, ако не ми кажеш истината.

— Той мисли, че другите ви влачат вас двамата до Шепърд Фолс. Там отведе и Сара. Искаше тя да види как ще те спука от бой, и после щеше да те пусне.

— Води ме! — казвам аз.

Той започва да се тътри напред и аз изгасвам светлините. Сам ме хваща за блузата и ни следва отзад. Когато минаваме през малко сечище, осветено от луната над нас, забелязвам, че гледа към ръцете ми.

— Това са ръкавици — казвам. — Кевин Милър ги носеше. Маскировка за Вси светии.