Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Не е нужно да оставаш. Сигурен съм, че ще намеря някой да ме закара вкъщи.

— Искам да остана и да живея в този град, Джон. Дори след като съм на мнение, че най-умното нещо би било да го напуснем веднага, имайки предвид какво се случи през последните дни. Но за да стане това, ще ти се наложи да правиш компромиси за някои неща. И това е едно от тях. Никак не ми хареса как те гледаха онези момчета.

Кимвам.

— Ще се оправя — казвам.

— Сигурен съм, че ще се оправиш. Но за всеки случай ще остана точно тук и ще изчакам.

Въздъхвам.

— Хубаво.

Сара спира пет минути по-късно. С нея е хубавата й приятелка, която съм виждал и преди, но никога не сме се запознавали. Преоблякла се е в дънки, вълнен пуловер и черно яке, изтрила е нарисуваното духче от дясната си буза и е спуснала косата си да пада по раменете й.

— Хей, здрасти — казва тя.

— Здрасти.

Тя ме обгръща с ръце в колеблива прегръдка. Долавям парфюма, чийто аромат се носи от шията й. После Сара се отдръпва.

— Здравей, татко на Джон — обръща се тя към Анри. — Това е моята приятелка Емили.

— Приятно ми е да се запозная и с двете ви — казва Анри. — Значи всички вие потегляте към непредвидимия ужас?

— Иска ли питане? — казва Сара. — Този тук ще се справи ли? Не искам да ми се плаши прекалено много — казва тя на Анри, кимвайки към мен с усмивка.

Анри се ухилва и аз виждам, че вече е харесал Сара.

— По-добре да си наблизо за всеки случай.

Тя поглежда през рамо. Една четвърт от третия фургон вече е запълнена.

— Ще го пазя — казва тя. — По-добре да тръгваме.

— Приятно прекарване — казва Анри.

Сара ме изненадва, като хваща ръката ми, и тримата се отправяме бързо към фургона, който е на стотина метра от шатрата. Има около тридесетина човека на опашката. Нареждаме се в края и започваме да си говорим, въпреки че съм малко притеснен и през по-голямата част от времето просто слушам двете момичета да си приказват. Докато чакаме, виждам Сам да виси отстрани, сякаш размишлява дали да дойде при нас.

— Сам! — извиквам с повече ентусиазъм, отколкото имах намерение. Той се сепва. — Идваш ли да се возиш с нас?

Той свива рамене.

— Имате ли нещо против?

— Хайде де! — каза Сара и му маха с ръка да дойде. Той застава до Емили, която му се усмихва. Сам веднага се изчервява, а аз адски много се радвам, че ще дойде с нас. Изведнъж се приближава момче с уоки-токи. Знам го от футболния отбор.

— Здрасти, Томи — казва Сара.

— Здрасти. Останаха четири места във фургона. Искате ли ги?

— Сериозно?

— Да.

Прескачаме опашката и скачаме във фургона, където и четиримата сядаме заедно на бала сено. Струва ми се странно, че Томи не ни поиска билети. Любопитно ми е защо пусна всички ни да прередим опашката. Някои от хората, които чакат, ни гледат с отвращение. Не бих казал, че ги виня.

— Приятно пътуване — казва Томи с усмивка, която съм виждал да се появява на лицата на някои хора, когато им кажат, че нещо гадно се е случило на техен враг.

— Това беше странно — казвам.

Сара свива рамене.

— Сигурно си пада по Емили.

— О, Боже, надявам се, че не! — казва Емили и се прави, че повръща.

Наблюдавам Томи от балата сено. Фургонът е само наполовина пълен и това също ми се струва странно, след като толкова много хора чакат на опашка.

Тракторът потегля по бабунките на пътеката и минава през входа на гората, където се чуват ужасяващи звуци от скрити тонколони. Гората е гъста и не прониква никаква друга светлина, освен тази, която идва от предницата на трактора. Изгасне ли и тази, мисля си, няма да има нищо друго освен мрак. Сара отново ме хваща за ръка. Тя е студена на допир, но прелива в мен чувство на топлина. Навежда се към мен и прошепва:

— Малко ме е страх.

Фигури на призраци висят по ниските клони точно над нас, а зомбита със страховити гримаси са облегнати на различни дървета покрай пътечката. Тракторът спира и гаси фаровете. Появяват се ярки, пресекливи светлини, които трептят за около десет секунди. Няма нищо страшно в тях, но едва след като спират, разбирам смисъла им: след тях очите ни се нуждаят от няколко секунди, за да се приспособят, и през това време не виждаме абсолютно нищо. Писък пронизва мрака и усещам напрежението на Сара до мен, когато около нас профучават фигури. Присвивам очи, за да се фокусирам, и виждам, че Емили се е приближила до Сам и че той се е ухилил широко. Всъщност и аз се чувствам леко уплашен. Внимателно прегръщам Сара. Нечия ръка докосва леко гърбовете ни и тя се вкопчва здраво за крака ми. Някой от останалите изпищява. С подрусване тракторът отново пали и продължава напред. Не виждаме нищо, освен очертанията на дърветата в светлината му.