Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Значи и ти ще ходиш? — питам Сара.

Преди да отговори, Марк се намесва.

— Как ти се стори парадът, Джони? — пита той. Сара бързо се обръща назад и му хвърля гневен поглед.

— Много ми хареса — отговарям.

— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер, или те е страх?

Усмихвам му се.

— Всъщност ще ходя.

— Може би ще се побъркаш както в даскало, ще ревнеш като бебе и ще избягаш, а?

— Не се дръж като задник, Марк — казва Сара.

Той ме поглежда, кипнал от гняв. С тази тълпа наоколо няма как да направи нещо, без да привлече внимание — но не мисля, че и без това би сторил каквото и да е.

— Всичко с времето си — казва Марк.

— Мислиш ли?

— Твоето ще си дойде — казва той.

— И така да е — отговарям, — няма да дойде от теб.

— Спрете! — изкрещява Сара. Тя си проправя път между нас и ни бута надалеч един от друг. Хората ни гледат. Тя се озърта наоколо, притеснена от вниманието, и се обръща гневно към Марк, а после и към мен.

— Добре, тогава. Вие двамата се карайте, щом това искате. Желая ви успех — казва тя, обръща се и се отдалечава. Наблюдавам я как си тръгва. Марк — не.

— Сара — провиквам се, но тя продължава да върви и изчезва зад шатрата.

— Скоро — казва Марк.

Поглеждам отново към него.

— Съмнявам се.

Той се връща при приятелите си. Анри идва при мен.

— Предполагам, не е питал за домашното по математика от вчера?

— Не точно — казвам.

— Аз не бих се притеснявал от него — казва Анри. — Изглежда като някой, който само приказва.

— Че аз не се притеснявам — казвам и поглеждам към мястото, където изчезна Сара.

— Да тръгна ли след нея? — питам аз и го поглеждам с надеждата да ми отговори онази част от него, която някога е била женена и влюбена, частта, която всеки ден тъгува по жена си, а не онази част, която иска да ме предпази и скрие.

Той кимва с глава.

— Да — казва с въздишка. — Колкото и да не ми се иска да го призная, май ще е най-добре да тръгнеш след нея.

Децата тичат, крещят, пързалят се и висят по катерушки. Всяко от тях е с торба с лакомства в ръката и с уста, пълна с бонбони. Облечени са като герои от анимационни филмчета, чудовища, таласъми и призраци. Сигурно всеки гражданин на Парадайс е в парка в момента. И насред цялата тази лудост виждам Сара да седи сама на люлките и кротко да се люлее.

Проправям си път през пищенето и крясъците. Тя ме вижда и се усмихва, големите й сини очи са като фарове.

— Искаш ли да те залюлея? — питам.

Тя кимва към люлката до нея, която току-що се е освободила, и аз сядам.

— Добре ли си? — питам.

— Да, добре съм. Той просто ме изтощава. Винаги трябва да се прави на голям мъжкар и става наистина жесток, когато е с приятелите си.

Тя се завърта на люлката, докато веригите не се навиват докрай, после вдига крака от земята и започва да се върти отначало бавно, после все по-бързо. Смее се през цялото време, а русата й коса я следва като диря. Аз правя същото. Когато люлката спира, светът продължава да се върти.

— Къде е Бърни Косар?

— Оставих го при Анри — казвам.

— Баща ти?

— Да, баща ми.

Постоянно правя това — наричам Анри по име, когато би трябвало да му викам „татко“.

Температурата пада бързо и ръцете ми посиняват от студ, хванали веригите. Наблюдаваме как децата вилнеят около нас. Сара ме поглежда и очите й изглеждат по-сини от всякога на наближаващия здрач. Погледите ни се срещат и двамата просто стоим и се гледаме един друг. Не изричаме никакви думи, но между нас протича много. Децата сякаш се изгубват във фона. Тя се усмихва стеснително и поглежда на другата страна.

— И какво ще правиш? — питам.

— За кое?

— За Марк.

Тя свива рамене.

— Какво мога да направя? Вече скъсах с него. Постоянно му казвам, че нямам желание да се съберем отново.

Кимвам. Не съм сигурен как да отговоря на това.

— Както и да е. Май трябва да се опитам да продам и останалите билети. Остава само час до лотарията.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, няма проблем. По-добре иди да се забавляваш. Бърни Косар може би тъгува за теб в момента. Определено обаче трябва да останеш за разходката с фургони. Може заедно да отидем, а?

— Ще остана — казвам. Вътрешно цъфтя от щастие, но се старая да го прикрия.

— Значи ще се видим след малко.

— Успех с билетите.

Тя се пресяга, хваща ръката ми и я задържа в своята за цели три секунди. После ме пуска, скача от люлката и избързва напред. Продължавам да седя, леко се полюшвам и се наслаждавам на свежия вятър, който не съм усещал от много дълго време, защото прекарах миналото лято във Флорида, а по-миналото в Южен Тексас. Тръгвам обратно към шатрата, където Анри е седнал на маса за пикник и яде парче пай, а Бърни Косар е легнал в краката му.