Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Возим се още три-четири минути. Напрежението нараства заедно с лошото предчувствие, че ще трябва да изминем същото разстояние пеша на връщане. Тогава тракторът стига до едно кръгло сечище и спира.

— Всички да слизат — извиква шофьорът.

Щом слиза и последният от нас, тракторът потегля, смалява се в далечината и изчезва, оставяйки след себе си единствено мрак и гробна тишина, ако не броим звуците, които сами издаваме.

— Мамка му! — казва някой и всички се разсмиваме. Единадесет души сме. Светва пътека от светлини, за да ни покаже пътя, и после изгасва. Затварям очи да се концентрирам върху допира на пръстите на Сара, преплетени с моите.

— Нямам представа защо идвам всяка година — казва Емили нервно, обвила ръце около тялото си.

Останалите са потеглили надолу по пътеката и ние тръгваме след тях. Светлините присветват от време на време, колкото да не изгубим пътя. Другите са много по-напред и не можем да ги видим. Едва различавам земята под краката си. Три или четири писъка прокънтяват пред нас.

— О, не! — казва Сара и стисва ръката ми. — Звучи сякаш наближаваме опасност.

Точно в този момент нещо тежко пада върху нас. Двете момичета изпищяват, Сам също. Препъвам се, падам на земята и си ожулвам коляното, оплетен в това нещо, каквото и да е то. Тогава осъзнавам, че е мрежа!

— Какво, по дяволите?… — пита Сам.

Скъсвам мрежата пред себе си, но в момента, в който се отскубвам, усещам силен удар по гърба. Някой ме сграбчва и ме завлича надалече от момичетата и Сам. Отскубвам се и се изправям, но отново ме удрят в гръб. Това не е част от атракцията.

— Пусни ме! — изкрещява едно от момичетата. Някакво момче й се изсмива в отговор. Нищо не виждам. Гласовете на момичетата се отдалечават от мен.

— Джон? — извиква Сара.

— Къде си, Джон? — включва се Сам.

Изправям се, за да тръгна след тях, но ме удрят отново. Не, нещата не са както трябва. Това е нападение. Изкарвам си въздуха, като ме повалят на земята. Бързо се изправям на крака и се опитвам да си поема въздух, подпрян с едната ръка на дърво. Вадя кал и листа от устата си.

Оставам там за няколко секунди, без да чувам никакъв звук, освен собственото си затруднено дишане. Точно когато си мисля, че са ме оставили на мира, някой ме блъска с рамо и ме запраща към някакво дърво наблизо. Главата ми се удря в ствола и за кратко ми изскачат искри от очите. Изненадан съм от силата на този човек. Пресягам се нагоре, опипвам челото си и усещам кръв по върховете на пръстите си. Отново се оглеждам, но не виждам нищо, освен силуетите на дърветата.

Чувам писъка на едно от момичетата, последван от звуци на боричкане. Стискам зъби, треперя. Има ли хора, които да са се слели със стената от дървета около мен? Не мога да преценя. Но усещам чифт очи някъде наоколо, втренчени в мен.

— Разкарай се от мен! — крещи Сара. Значи някой я дърпа в другата посока — толкова успявам да разбера.

— Добре — казвам на мрака, на дърветата. Гневът пронизва тялото ми.

— Искаш да си играем игрички, а? — изричам, този път по-силно. Наблизо някой се изсмива.

Пристъпвам напред към звука. Някой ме блъска в гръб, но запазвам равновесие, преди да успея да падна. Удрям с юмрук на сляпо, но опакото на ръката ми се ожулва в кората на дърво. Няма какво друго да направя. Има ли смисъл от заветите, ако не ги използваш, когато имаш нужда от тях? Дори това да означава аз и Анри да натоварим пикапа още тази вечер и да подкараме към друг град, поне ще съм направил каквото е трябвало.

— Искаш да си играем игрички? — изкрещявам. — И аз мога да играя!

Струйка кръв се стича отстрани на лицето ми. Добре, мисля си, да го направим. Могат да правят каквото си искат с мен, но няма да падне и косъм от главата на Сара. Нито от тази на Сам, нито на Емили.

Поемам дълбоко въздух, докато адреналинът препуска в мен. По лицето ми се появява злобна усмивка, а тялото ми сякаш е станало по-голямо, по-силно. Ръцете ми заблестяват с поразителна ярка светлина, която помита нощта и изведнъж светът пламва.

Поглеждам нагоре. Осветявам дърветата наоколо и се затичвам в мрака.

Кевин излиза измежду дърветата, облечен като мумия. Той е човекът, който ме е нападнал. Светлините го шокират и изглежда втрещен, опитвайки се да разбере откъде идват. Носи очила за нощно виждане. Значи така са успявали да ни видят, мисля си. Откъде са ги взели?

Той тръгва да ме напада, но в последната секунда се отмествам от пътя му и го спъвам.